— Отбих се първо у вас, сър, и Елси ми каза къде да ви намеря — при името на прислужничката Макбрайд обърна смутено поглед встрани.
— Защо е цялото бързане, сержант?
— Лоша работа е станала при доковете, сър, работа за нас.
Лангтън вече се качваше в парния автомобил, но все пак попита:
— Каква работа?
Свистене, рев, хрущене на зъбни предавки и колата подскочи напред. Макбрайд се обърна и надвика глъчката:
— Убийство, сър. Убийство, извършено от луд човек.
Мъртвецът лежеше по очи върху чакъла, посипан по самия ръб на Албърт Док. Край местопрестъплението докери и надзиратели все така се суетяха по своите си задачи, парните лебедки съскаха и стенеха, крановете вдигаха и местеха товари, мъже висяха върху балите стока, закачени на метални куки.
Лангтън коленичи до убития. Мъжът беше обут в тъмни вълнени панталони с кръпки и нови ботуши с протрити носове; сако нямаше, беше облечен само с бяла риза без яка и черна жилетка. Златната верижка, закачена на джобчето ѝ, висеше на мястото си, но без прикрепен за нея джобен часовник. Последната брънка на верижката не беше скъсана, както обикновено става, когато крадец дръпне часовника от собственика.
Ръцете на мъжа бяха усукани под особени ъгли и караха тялото да прилича на съборено бостанско плашило. Лангтън потръпна, като видя поразените кости: лявата ръка беше счупена малко над лакътя, а дясната — над китката. Разкопчаните ръкави на ризата разкриваха кожа, мургава като тиково дърво, с плъзнали по нея белезникави сини татуировки.
Лангтън се приведе към татуираните на лявата ръка знаци, а после се съсредоточи върху главата на мъжа: късо остригана, лъскавочерна коса с бледа плешивина в средата. Лявото ухо беше пробито на няколко места и по него бяха наредени пет златни обеци с щифтове с различна големина. Главата лежеше на лявата си буза, така че нагоре беше обърната дясната ѝ страна.
Лицето на мъжа беше одрано. На негово място вместо мургава кожа се виждаха червени кости, нарязани сухожилия и висящи парченца плът. Прецизен разрез започваше от челото, минаваше надолу точно пред двете уши и завършваше под челюстта и брадичката. От едната страна на разреза бяха вратът и гърлото — мръсна помургавяла кожа. От другата му страна — страшна картина.
Докато се изправяше на крака, Лангтън се помъчи да си спомни кога за последен път беше виждал подобни наранявания. Не и след Южна Африка и със сигурност никога в Англия, не и до днес. Плъзна поглед по тухлените стени на складовете, заобикалящи сивата вода до дока. Животът продължаваше, сякаш нищо не се беше случило. От всеки етаж на складовете, от тридесет и повече метра височина, мъже се надвесваха от откритите платформи и изтегляха с въжета товарите от кейовете долу. Край всеки кей плътно един до друг стояха кораби, парни и ветроходни; други чакаха до входовете на доковете, нетърпеливи да бъдат разтоварени и да се върнат в морето или в реката.
А над всички тях, надвиснал над суетнята, се издигаше Трансатлантическият свод. До него дори гигантските докове и параходите приличаха на детски играчки.
Лангтън се обърна към хората, наобиколили трупа:
— Кой намери тялото?
Едър небръснат мъж в скъсана риза се изплю във водата.
— Аз. Тая заран. Хубав късмет, няма що.
Друг от мъжете, по-възрастен, с износени кафяви костюм и шапка, се обади:
— Покажи малко уважение, Конъли.
Докерът скръсти могъщите си ръце.
— За к’во? Плащат ми, ако работя. Колкото повече вися тука, толкова по-малък надник ще изкарам днеска.
— Мери си приказките или ще изхвърчиш на улицата за нула време.
— Достатъчно, господа — Лангтън вдигна ръка, за да накара по-възрастния мъж да замълчи и се обърна към докера:
— Разкажи ми как точно стана всичко.
Конъли кимна към сивата вода.
— Вървях към кантората да проверя дали ще има работа днес. Миналата седмица главен бригадир беше Хийли и не изкарах и петак, нищо че работя дваж повече от неговите мутри.
Лангтън знаеше, че докерите получават работа от бригадири, назначени от Компанията. Трябваше да се явяват всяка сутрин в централния офис и да се надяват да попаднат на свестен човек, който да ги наеме за съответния ден. Ако това не станеше, не работеха — така стояха нещата още от времето на Лангтъновия дядо.
— Хубаво, по-нататък?
— Та, вървях си, значи, аз покрай рампата — по нея понякогаж изтеглят лодките на сухо — и видях нещо във водата. Реших, че е брезент или изхвърлена стока, но колкото повече се приближавах, толкова повече ми заприличваше на човек. Затова взех една от куките, с които издърпват лодките, и го измъкнах. Червата ми се обърнаха като го видях, не ме е срам да си призная.