Докато наближаваше управлението, Лангтън мислеше как ли да разкрие вестта за двуличието на Редфърс пред родителите на Сара. В кариерата си беше разпитвал убийци и изнасилвани, анархисти, крадци и подпалвачи. Разговорите с подобни хора обаче щяха да са нищо пред болката да съобщи на мистър и мисис Кавъл, че вероятно Сара е страдала повече, отколкото са предполагали. И че може би продължава да страда.
Лангтън спря пред външните стълби на управлението, затвори очи за момент и си пое дълбоко дъх. Трябваше на направи онова, което се налагаше. Нямаше друг избор.
В управлението веднага го повика дежурният сержант.
— Макбрайд ни поръча да се оглеждаме за един ваш заподозрян, сър. Дърам.
— Заловихте ли го?
— Видели са го, сър. Май.
— Къде? И кога?
Подобно на счетоводител, сержантът се консултира с грамадния журнал пред себе си.
— Снощи, сър. Към десет часа вечерта, в лагера. Един колега хукнал след него, но онзи се скрил в тълпата край портите.
Десет часа снощи. В момента Дърам можеше да е навсякъде. Ако мъжът, когото са видели, изобщо е бил Дърам. Все пак студена следа е по-добра от никаква.
— Благодаря, сержант. Лично ще се отбия в лагера.
— Аз не бих отишъл там сам, сър.
Лангтън се извърна отново към високото бюро.
— Защо?
— Лагерът е място без закони, сър. Хората там не обичат нито полицията, нито служителите от Компанията на Свода. Особено сега, когато откриването на моста предстои. Може би е добре да вземете със себе си водач.
— Водач? — усмихна се Лангтън. — В Ливърпул сме, не в Африка.
Сержантът се изчерви леко.
— Въпреки това, сър, бих ви препоръчал водач. Пия си питието с един тип от Корпорацията, който познава лагера като петте си пръста. Хората там нямат нищо против него, сър, защото Корпорацията им помага с храна и осигурява подслон за бездомните.
Лангтън се поколеба.
— Може ли приятелят ви да ме заведе там още тази сутрин?
— Ще пратя някого да го попита, сър — отвърна дежурният и вдигна ръка към прозяващите се момчета за всичко във фоайето.
Горе в кабинета си Лангтън не спираше да мисли за лагера. Доколкото му беше известно, той беше възникнал от няколкото палатки и груби бараки, където били настанени семействата на работниците на Свода — мъже, които отсъствали със седмици, докато гигантският мост се протягал над Атлантика. Сводът растял и с него и лагерът. Как така изведнъж се беше превърнал в проблем за Компанията, в място, където и полицаите се бояха да патрулират? Може би човекът от Корпорацията — Градският съвет на Ливърпул — щеше да знае отговора.
Инспекторът тъкмо дописваше подробностите около убийството на Редфърс в досието на случая, когато на вратата му колебливо се почука.
— Влез.
В кабинета се вмъкна един полицай, стиснал шлема си под мишница. Застана мирно и впери поглед покрай Лангтън, право към движението вън по Виктория Стрийт.
— Господин инспектор.
Лангтън се напрегна да си припомни къде е виждал този си колега. През последните дни се беше сблъскал с толкова нови хора…
— Вие сте…
— Полицай Иймс, сър. Бях на Хамлет Стрийт. Случаят с убития крадец.
— Спомних си. Как е мисис Гриздейл?
Иймс цял пламна.
— Трябва дави съобщя, сър… Тоест, трябва да ви кажа, че…
— Говорете, човече.
— Ами, вие заръчахте да се грижа за двете жени, сър, за тази мисис Гриздейл и за прислужницата ѝ.
Сърцето на Лангтън подскочи.
— И какво стана?
— Извиках кабриолет, сър, качихме се тримата заедно. Прислужницата каза на кочияша да кара към Токстет, на Ъпър Парламънт Стрийт. Седях до нея и я забелязах, че все се извръщаше да поглежда назад през прозорчето. После, тъкмо стигнахме до Канинг Плейс, тя ме стисна за лакътя и се закле, че някой ни следи. Аз рекох на кочияша да спре, слязох да проверя и…
— И кабриолетът замина без вас.
Полицай Иймс заби поглед в пода.
— Точно така стана, сър.
Лангтън се усмихна облекчено. Беше очаквал да чуе много по-лоши вести.
— Предполагам, не сте записали номера на кабриолета?
— Съжалявам, сър. При цялото това вълнение, убийството и прочие… Помня обаче от коя компания беше колата — „Тейт и Сампсън“.