От вътрешната страна на оградата патрулираха плещести мъже с дървени палки на коланите. Наблюдаваха. Дебнеха.
Лагерът остана вдясно на Лангтън. Вляво се намираше недовършеният строеж на сградата на „Ливър Гаранти“ — редакция, клон на един чикагски вестник, далеч от размерите на оригиналния небостъргач на ежедневника в Америка, но все пак забележителна постройка. Парни кранове вдигаха гранит, тухли и стомана на десетки метри във въздуха към работниците, очакващи ги на тази рискована височина.
— Казват, че половината материали за сградата на „Ливър“ са се оказали в лагера под формата на стени и покриви — обади се Даудън. — Тоя небостъргач трябваше да е приключен преди месеци.
Лангтън никога досега не си беше давал ясна сметка за размера на „временния“ лагер. На север той започваше от Принсис Док, обхващаше бреговете на Мърси чак до Пиър Хед и продължаваше още на юг, по дължината на Джордже Парейд и Честър Бейсин почти до административната сграда на КТС. На запад се блъсваше подобно на приливна вълна в могъщите основи на първата кула на Свода. Запълваше плътно цялата смрадлива пустееща земя между маркерите за най-високото измерено ниво на водите на Мърси и натоварените градски улици. Край оградата му бяха последните спирки на градския транспорт, край които въртяха трамваи и парни автобуси.
Точно срещу елегантните сгради на Митницата, Управата на доковете и Пристанищната администрация оградата се извиваше навътре и оформяше груб главен вход с порта. Подредени в сложни фигури бетонени блокчета и преносими железни ограждения, използвани като падащи бариери, принуждаваха каруците и пешеходците да влизат в лагера бавно, под внимателния взор на пазачите.
Тук колосалният пътен надлез, водещ до рампата вход към Свода, хвърляше сянка върху портата към лагера и върху половината от бараките в него. Лангтън вдигна поглед към бетона и стоманата на платформата на моста, надвиснала на почти тридесет метра над главата му. Изглеждаше твърде солидна, твърде масивна, за да може да се задържи там горе. Логиката изискваше гравитацията да я придърпа обратно на земята. Но инженерите бяха победили и гравитацията, и очите на инспектора — елегантната арка на надлеза се извиваше от площада пред административната сграда на Компанията и се сливаше със самия Свод при първата каменна кула. Гълъби и чайки се виеха под нея: дрезгаво-шумни капчици сиво и бяло на фона на гранита и стоманата.
А временният лагер беше изникнал точно под това чудо на инженерното дело.
— Защо КТС просто не се отърве от живущите тук?
Даудън спря до една от будките за бърза закуска при най-близката трамвайна спирка.
— Хубаво въпрос, инспекторе. Първо, земята, на която са се заселили, е или пустееща, или общинска собственост, или терени, за които никой не е съвсем сигурен точно чии са. Второ, много от семействата тук имат близки, загинали при строежа на Свода — за имиджа на Компанията не е добре да ги гони. Това би хвърлило петно върху блясъка на Деветото чудо на индустриалния свят.
Спомнил си срещата с лорд Салисбъри, Лангтън отлично разбра думите на Даудън. Компанията не можеше да допусне лоша реклама, не желаеше да тревожи нито инвеститорите си, нито обществото като цяло. Най-малкото не и преди Сводът да заработи.
— А какво ще стане след откриването?
Даудън плъзна поглед по лагерните постройки.
— Давам на горките хорица две, най-много три седмици. После Компанията ще пусне тежката артилерия. Елате тогава пак и ще заварите тук само руини и кръв.
Това накара Лангтън да си спомни Трансваал — място, където се прилагаше точно това — тактиката на изпепелената земя. Села и ферми ставаха на пепел. Основи стърчаха от черната земя като изпочупени зъби. Дим, руини и кръв.
— Да не ви прилоша, инспекторе?
— Не, мистър Даудън, само съм малко уморен.
Даудън го поведе към входа на лагера — до бетонените блокчета на бариерата стърчеше груба дървена барачка. Набит мъж с рижа брада се отдели от групата пазачи, патрулиращи на пропуска.
— Мистър Даудън.
— Мистър Лойд. Добре сте, надявам се.
— Доколкото е възможно — Лойд измери Лангтън от главата до петите. — Не съм и допускал, че дружите с ченгета, мистър Даудън. Разочарован съм. Дълбоко разочарован.
— Това е инспектор Лангтън — отвърна Даудън. — Търси един мъж, издирван за убийство. Чухте ли за оня, дето го извадиха от реката без лице?