— Това е Бел Лейн, най-старата част на лагера — обади се Лойд и посочи наляво към друга широка улица. — Понтонните вдовици.
Зад груба, изписана с блажна боя табела, Лангтън видя спретнати дървени къщички с покриви от промазани с катран плоскости и със стъклени прозорци.
— Понтонните вдовици?
— Те дошли тук първи — продължи Даудън. — Съпрузите им работели в най-опасния етап на строителството — изграждането на основите на подпорните кули на моста.
— Представете си само — обади се Лойд, заобикаляйки голяма мръсна локва. — Хиляда двадесет и четири кули от тук до Ню Йорк. При строежа на всяка от тях са загинали най-малко по трима ду̀ши. Най-малко.
— Как?
Лойд обясни как екипите се спускали на океанското дъно в понтони — въздушни звънци от дърво и стомана, всеки по тридесет метра в диаметър. На повърхността стояли снабдителните кораби и изпомпвали непрекъснато надолу въздух под налягане, който да измества морската вода и да позволява на изкопчиите да дишат.
— Корави мъже били — продължи Лойд. — Аз не бих могъл да върша такава работа: стотици метри надолу в океана, кръвта блъска в ушите, едва си поемаш дъх. В почти пълен мрак, светели им само по няколко електрически крушки. И копаеш ли, копаеш, затънал до кръста в ледената вода. Понякога океанът нахлувал в понтоните, помпите се повреждали или пък звънецът се накланял настрани. Или пък хората се разболявали от странна болест. Чувал съм за мъже, чиито сърца експлодирали в гърдите им, докато ги изтегляли на повърхността, или кръв бликвала от очите и ушите им. Или пък им нямало нищо, но дни или седмици по-късно умирали, превити одве в гърчове и спазми.
Лойд замълча и загледа надолу по Бел Лейн.
— Компанията отричала да носи каквато и да било вина за инцидентите. Работниците не можели нищо да направят. Вдовиците не получавали и стотинка компенсация. Някои дори се налагало да плащат от собствения си джоб, за да може телата на мъртвите да бъдат докарани обратно в Ливърпул. Затова жените така и не напуснали лагера. За да напомнят на Компанията за срамните ѝ дела.
Дори и слушайки Лойд и обмисляйки чутото, Лангтън се спираше да се взира в лицата наоколо. Някои от мъжете приличаха на избягалия охранител на Свода, но по всичко личеше, че Дърам се е скрил вече някъде другаде. Следата беше изстинала.
Изневиделица рукнал дъжд накара играещите на улицата деца да се пръснат и да се изпокрият по входовете и под стрехите. Лангтън и двамата му спътници се прислониха под една наклонена тераса. От отворената врата на къщата ги наблюдаваше пъстро куче. По калната улица под дъжда премина мъж, притиснал с една ръка шапката към главата си, а с другата загърнал плътно реверите на подгизналата си куртка. Мъжът зърна Лойд, зави, приближи го и прошепна нещо в ухото му.
— Имаме ли успех? — попита инспекторът.
Лойд отпрати мъжа и отвърна:
— Все още не. Всяка седмица в лагера идват стотици нови хора. Най-вече бедни пътници.
Преди Лангтън да попита друго, се обади Даудън:
— Семейства, които чакат да емигрират в Америка. Ако не успеят да се качат на параходите, се надяват, че ще се доберат до четвъртокласни билети за влаковете по Свода.
Надежда. Лангтън осъзна, че на нея се крепи целият лагер. Понтонните вдовици и техните разбити семейства се надяват на компенсация или извинение; новодошлите искат само по-добър живот. Лангтън плъзна поглед по калната, осеяна с ями улица, взря се през завесата на дъжда и се замисли дали надеждите на когото и да било от тукашните обитатели някога ще се изпълнят.
После изведнъж един прозорец привлече вниманието му. През мръсното стъкло надничаше лице, взряно в инспектора с широко разтворени от изненада очи.
Мийра.
Лангтън направи крачка напред, после се спря.
— Какво има, инспекторе? — обади се Даудън. — Да не би да го видяхте?
Мийра се дръпна от прозореца.
— Не. Няма нищо. Ще продължаваме ли нататък?
— Ще пробваме в „Менти и въртели“ — отвърна Лойд, протегнал ръка напред, за да види дали дъждът намалява.
— Моля?
— Това е местната кръчма — обясни с усмивка Даудън. — „Менти и въртели“. Кръстили са я на Компанията.
— Щото от тях само това получаваме — обади се Лойд. — Менти и въртели.
Докато следваше Даудън и Лойд по една странична уличка, Лангтън мислеше дали Мийра е довела мисис Гриздейл и лагера. Дали и нейното семейство не е тук, чакащо да емигрира? Явно момичето е решило, че тук двете ще бъдат в безопасност. При всички положения обаче той самият нямаше намерение да им създава повече неприятности, като привлича излишно внимание към тях.