Могъщ стон, последван от дълбоко скърцане накара инспектора да спре на място и да вдигне очи. Остър вой на опънат до крайност метал, подобен на рева на агонизиращ звяр. Лангтън се взря в долната страна на входната рампа на Свода, уверен, че тя ще рухне всеки момент. Цялото му тяло се напрегна, готово за удар.
Даудън докосна леко лакътя му.
— Мостът просто се наглася върху арките, инспекторе.
— По-лошо става, когато запее — допълни Лойд.
— Да запее?
— О, да — Лойд прислони очи с ръка и се взря надолу по реката. — Когато вятърът задуха отдолу по Мърси и връхлети Свода от правилната страна, цялото чудо започва да вие и стене. Такава си е тя, безпокойна.
Лангтън се замисли защо ли хората често наричаха грамадните кораби или строежи нея. Може би това им помагаше да си въобразят, че така по-лесно могат да ги контролират.
— Виждате ли тия кабели? — продължи Лойд и посочи нагоре към вертикалните стоманени въжета, свързващи платформата на моста с извитите носещи пилони. — Приличат на струни на арфа, нали? Понякога издават и същия звук.
Странната „песен“ на Свода ги придружи до вратата на кръчмата, над която висеше табела, изписана с чудновато натруфени букви. Вътре смрадта на дим, въглищен пушек и тютюн стисна веднага Лангтън за гърлото. Зад бара увитата в червен шал съдържателка с грамадни ръце пушеше глинена лула. Пирамида от бурета беше наредена до камината, която — по всичко личеше — в началото на живота си е била корабен котел. Насядали в полукръг навъсени мъже гледаха в пламъците, също стиснали лули. Посместиха се, за да направят място на Лойд и спътниците му.
Лангтън се постопли и прие да го черпят халба греяна тъмна бира с вкус на детелина. Зачуди се откъде ли са дошли всичките тия бурета. Вероятно беше най-добре да не пита. Остави топлината да попива в тялото му и се отпусна с натежали клепачи, оставяйки Даудън и Лойд да коментират живота в лагера с останалите гости. Когато обаче долови, че мъжете заговориха за призраци, рязко се изправи.
— Просто суеверия — заяви Лойд, махайки с халбата да му налеят още бира. — Като набуташ толкова много хора в такова тясно пространство като тоя лагер, бъди сигурен, че ще тръгнат приказки и разни странни слухове. Сигурен бъди.
Даудън поклати глава.
— Не знам, мистър Лойд. Чудя се дали няма нещо вярно в тия истории.
— Кои истории? — обади се Лангтън и се приведе напред.
Лойд остави празната халба на подноса в ръцете на съдържателната и си взе от там пълна.
— Фантасмагории. Твърде много народ с твърде много свободно време и твърде много мечти.
Лангтън се обърна към Даудън, който продължи:
— Някои твърдят, че са виждали светлини около Свода. Нещо като мъгла или бавно кълбяща се пара, само че изпъстрена с жълто, златно, червено или оранжево. И уверяват, че чуват как деца пеят от стоманените въжета, пеят или плачат.
Лойд поклати глава с усмивка.
— О, мистър Даудън, мистър Даудън. Все слушате празни приказки, бабини деветини, които ги разправят хора, дето не са съвсем добре с главата или такива, дето виждат онова, което им се иска да видят. Мислят си, че светлинките са духовете на мъртвите им съпрузи, дошли да ги навестят. Всъщност работата съвсем не е такава.
— Значи светлини все пак има? — попита Лангтън.
Лойд премисли думите си.
— Вижте, има нощи, в които човек може да види отблясъци, това е сигурно. Но те са само светлина, пречупена през блатен газ или прах от доковете, където разтоварват уран.
— Не съм сигурен — намеси се Даудън. — Не искам да ви противореча, мистър Лойд, но майката на майка ми беше мъдра жена от Донегал и понякога и аз виждам малко повече неща от останалите хора. В лагера цари особена атмосфера, усещане, че нещата не са съвсем наред.
Лойд погледна Лангтън после се вторачи в Даудън така, сякаш го вижда за пръв път. Преди да успее да му отговори обаче, вратата на кръчмата се разтвори с трясък и вътре нахлу леден въздух. Влезе мършав мъж, втурна се към Лойд и дрезгаво му зашепна.
— Май намерихме вашия човек, Лангтън — рече Лойд, остави халбата си и тръгна към вратата. — Боб вика, че край копторите под кулата мернал непознат, който съвпада с вашето описание.
— Останете тук, господин Даудън — рече Лангтън и стана. — Благодаря ви за помощта, но не искам да пострадате, особено ако това наистина е мъжът, когото търсим. Той използва револвера си, без да му мигне окото.
Даудън сграбчи инспектора за ръкава. Хвърли поглед към Лойд, за да се увери, че онзи не може да го чуе и рече: