— Организирайте търсенето, главен инспектор — прекъсна го Фелоус. Когато и Пърсел, и Лангтън се вторачиха в него, той продължи: — Този Дърам навярно представлява опасност за Нейно величество. Наложително е го намерим.
— Но… подобно търсене е скъпо, майоре — отвърна Пърсел.
Фелоус само махна с ръка.
— Можете ли да поставите цена на живота на Нейно величество? Именно. Колкото до реалната човешка сила, можете да използвате един от няколкото екипа за подземна работа, предоставени на мое разположение. Тази задача е по-важна от проверките на основите на Свода.
Пърсел изгледа първо Фелоус, после Лангтън.
— Много добре тогава. Ще се заема лично с организацията. Помнете ми думата, Лангтън: няма да позволя повече да губите и една минута ценно полицейско време.
Когато началникът продължи, лицето му вече беше възвърнало нормалния си цвят:
— Лично кралицата пристига след три дни и няма да допусна да се занимавате с преследване на призраци, сякаш сте някакъв безпросветен селяк, дето не знае откъде изгрява слънцето. Ще се концентрирате върху Кеплер и Дърам, ясен ли съм? Никакви духове и необясними явления повече. Случаят няма нищо общо със свръхестественото. Нищо, Лангтън. Запомнете го.
Докато Лангтън пристъпваше към вратата на кабинета, готов да излезе, Пърсел добави:
— Мислех, че вече сте готов да се върнете на служба. Нека не се оказва, че съм сгрешил, защото просто ще назнача друг инспектор по случая. Но последствията за вас няма да свършат с това.
Лангтън излезе, подмина секретарката, спря на стълбищната площадка и си пое няколко пъти дълбоко въздух. Стиснатите му юмруци бавно се отпуснаха. Насили се да погледне на случая през очите на Пърсел. Идеята за намеса на дѐлваджиите наистина звучеше нелепо. Суеверие. Бабини деветини. Не можеше да вини началника за скептицизма му, макар че демонстративният му гняв си беше пресилен. Освен това визитата на кралицата даваше на Пърсел невероятна възможност да напредне в кариерата. Едновременно с това обаче един евентуален провал заплашваше със срам до живот.
— Инспекторе.
Лангтън вдигна очи нагоре и видя Фелоус да слиза по стълбите.
— Инспекторе, исках само да ви кажа… — майорът изчака, докато двама чиновници ги отминат. — Научих за загубата ви и дълбоко съжалявам. Не, не ме разбирайте криво: когато говорех за суеверие…
— Знам, майоре — Лангтън вдигна превързаната си ръка.
Няма нужда от обяснения. Съгласен съм. Всичко в моята история прилича на суеверие. Или на лудост. А може би аз наистина позволявам смъртта на Сара… Позволявам онова, което ме сполетя, да влияе на преценката ми. Може би Пърсел наистина трябва да ме замени с другиго.
Фелоус поклати отрицателно глава.
— Познавам досието ви, при това не само що се отнася до службата ви в полицията. Съмнявам се, че Пърсел има на разположение по-отдаден на работата офицер. Посещението на Нейно величество обаче трябва да стане абсолютен приоритет. Ще ви бъде трудно, но, моля ви, съсредоточете се върху намирането на Дърам — колкото по-скоро този човек бъде заловен, толкова по-добре. Дали ще го арестуват вашите хора, или моите е без значение.
— Вашите хора?
— Доведох със себе си от Лондон неколцина свободни агенти — отвърна Фелоус. — Те са ангажирани само и единствено с височайшата визита. Възложил съм на няколко от тях преследването на Дърам. Затова искам да ме информирате незабавно за всички евентуални развития по случая.
Свободни агенти значи. Инспекторът отново се замисли за мъжа, който го следеше днес на улицата или — най-малкото — така се беше сторило на Лангтън.
— Майоре, а как ние ще знаем кои точно са вашите агенти?
— Не е нужно да знаете. Те няма да пречат на разследването ви. Всъщност съм убеден, че ще бъдат от помощ.
Лангтън продължи сам към кабинета си. Защо Фелоус не го беше осведомил досега за своите агенти? И защо беше толкова нетърпелив да намери Дърам? На Лангтън му стана ясно, че майорът навярно се е оказал в много деликатна позиция между интересите на кралицата, тези на ливърпулската полиция, на Компанията на Свода и на собствените си началници. Къде обаче се криеше същинският му интерес?
Лангтън мерна Хари да излиза от съседен кабинет и го повика:
— Кафето, Хари?
— На бюрото ви е, сър, заедно с малко сандвичи със сирене. Ако сержант Макбрайд не ги е довършил, де.
Лангтън се усмихна и продължи напред, но после подвикна: