Сестра Райт, все така усмихната, се дръпна от Лангтън и плътно се загърна в шала си.
Професорът подуши въздуха.
— Доста е хладничко тук вън, Лангтън. Исках да ви поразпитам още по случая на оня тип Кеплер.
— Случаят се усложнява с всеки изминал ден, професоре — инспекторът се поколеба, после добави: — Случи се най-малко още едно убийство, пряко свързано с първото, а още две смърти считаме за част от същата схема.
Професорът пристъпи крачка напред.
— А дѐлваджиите?
— И те имат своята роля във всичко това, сигурен съм — Лангтън не знаеше какво и колко може да сподели с професора, на когото можеше и да не се понрави идеята да го смятат за възможен заподозрян. От друга страна, може би щеше да погледне на това противоречиво отношение със същия ентусиазъм, с който гледаше на нещата по принцип.
Лангтън каза:
— Върху тялото на доктор Редфърс открихме същите странни следи от изгаряне, каквито имаше и върху тялото на Кеплер.
Професорът сключи ръце като за молитва.
— Ах, да. Бедният Редфърс.
— Познавахте ли го?
— Много добре. Срещали сме се често в Лечебницата, по симпозиуми или във връзка със сложни случаи, с които се сблъсквахме. Идвал е на вечеря в дома ми поне няколко пъти. Много общителен човек, сякаш познаваше всички.
Поредната връзка, макар може би съвсем невинна. Редфърс може да е използвал професора като начин да разшири кръга на контактите си и броя на мъжете, които биха се възползвали от специфичната стока, която е предлагал. Лангтън не можеше да допусне, че жени биха искали да колекционират съдържащото се в делвите на Редфърс. По-вероятно — както обикновено и в случаите с наркотици и проституция — мъжете бяха заинтересованите клиенти. Мъже с твърде много свободно време, твърде много пари и твърде малко самоконтрол.
При тази мисъл Лангтън си даде сметка колко отдавна беше отминал границата на неверието. В началото на разследването самата идея за човешки душѝ, затворени в глинени делви, му се беше струвала абсурдна, смехотворна, но вече бяха умрели твърде много хора, за да продължава да се съмнява в нея. Твърде много информация категорично подкрепяше съществуването на търговията с делви. А това означаваше, че Сара също беше някъде там, пленена. Сама. Беззащитна.
— Добре ли сте, инспекторе? — попита сестра Райт.
— Малко ми е студено — отвърна Лангтън, чудейки се дали някои от изисканите гости на професора не фигурират в дневника на Редфърс. Някои от тези чудесно облечени изтънчени мъже, които си бъбреха и се смееха. Дали някои от тях нямаха собствени тайни стаи, пълни с невинни наглед делви? Може би сред тях имаше човек, който вече се прибираше и си избираше делвата на Сара, опипваше я с лапите си, улавяше краищата на намазания с восък меден проводник…
Чашата на Лангтън се разби с трясък на плочите.
— Съжалявам.
Професорът махна към една от прислужничките.
— Не го мислете, инспекторе. Мисля, че е време да се връщаме при другите.
Сестра Райт улови Лангтън за ръката и го погледна в очите. Не каза нито дума. За секунда инспекторът почувства, че собствената му душа е разголена докрай и подложена на преглед, сякаш сестра Райт можеше да види всяка подробност от живота му, сякаш знаеше спомените му. Тази мисъл не го уплаши — вместо това почувства странно успокоение.
Последваха професора през френските прозорци, влязоха в гостната и Лангтън каза:
— Чувствам се виновен, че така узурпирах компанията ви.
Младата жена отдръпна дланта си от ръката му.
— Бихте желали вместо мен да притеснявате някого другиго?
Лангтън се изчерви:
— Не, съвсем не. Просто…
— Не се притеснявайте, инспекторе — отвърна сестрата с усмивка. — Ще се върна при вас по-късно. Сигурна съм, че желаете да разговаряте с възможно най-много от гостите на професора. В края на краищата, затова сте дошли, нали?
Лангтън проследи с поглед как сестра Райт си проправя път сред групичките хора в салона. За какво ли още се беше досетила? А може би не ставаше дума за досещане — навярно тя знаеше с положителност, че някои от присъстващите са колекционери. При богатия ѝ опит и с работата в Лечебницата със сигурност бе ставала свидетелка на много смърти, срещала беше много страдание. И беше виждала онези, които проявяват твърде силен интерес към страданието, точно както възкресителите проявяват нездрав интерес към телата на умиращите.
В отсрещния край на салона усмихнатият професор преминаваше от групичка към групичка, от едно ръкостискане към следващото. Уважението на сестра Райт към нейния ментор беше безпрекословно, Лангтън знаеше това. Ами ако професор Колдуел Чивърс всъщност наистина беше доʞтор Стъклен? Щеше ли сестра Райт да го предаде?