— Тунелите под Темза.
Брунел отвърна поглед.
— Точно така. Баща ми и дядо ми за малко не умряха по време на прокарването на тунела в Родърхайт. Но работата им с кесоните и защитата от падаща пръст, която дядо изобрети по време на земекопни дейности, ни даде знанията и опита, необходими за стоежа на Свода. Понякога се чудя дали жертвата си заслужава.
Лангтън знаеше, че не само страната, но и целият свят гледа на Трансатлантическия свод като на велик паметник на човешката мисъл. Поиска да окуражи Брунел, но в този момент някъде зад подпрените на едната стена саркофази се отвори друга врата. Влезе професор Колдуел Чивърс, следващ по петите две кикотещи се девойки в тафтени рокли. Щом видях Брунел и Лангтън, момичетата млъкнаха и се усмихнаха предпазливо.
Професорът пристъпи напред.
— Брунел. Чудех се къде сте се скрил. Вие също, Лангтън. Открили сте тайния ми порок.
Лангтън умишлено се обърна с гръб към рафтовете с канопи.
— Притежавате изключителна колекция, професоре.
— Мимолетно увлечение — отвърна професорът, но все пак се усмихна на комплимента. — Макар че, трябва да призная, Древен Египет ме привличаше още преди интересът към него да дойде на мода. Само като помисли човек, че древните са имали така идеално устроено общество хиляди години преди нашето.
— Те са ни дали прекрасен пример, професоре — обади се Брунел, — но за барелефите върху Свода трябва да благодарим само на вас.
Професорът леко се поклони.
— Няма за какво, сър. За мен беше удоволствие. Чест е, че съм допринесъл за великия строеж дори и с такъв миниатюрен дял.
Лангтън се обърна към Брунел.
— Професорът ви е помогнал при архитектурния дизайн?
— При строежа от британска страна за няколко кули, в това число и първата, използвахме за украсата египетски мотиви, скицирани от професора. Бяха впечатляващи.
— Какво изобразяват?
— Pet Та Tuat — намеси се професорът, произнасяйки отсечено думите. — Египетският рай, земно царство и ад. Всъщност, кръговратът на живота. Паната показват работата на полето, после смъртта и церемонията по мумифицирането — без твърде много подробности, естествено — а след това и възраждането на ежедневието в отвъдния живот. Всичко е само алегория, разбира се.
После, усетил, че младите гостенки нервничат, професорът добави:
— А сега, господа, моля да ме извините, но обещах на дамите да им покажа съкровищата тук.
Лангтън и Брунел се поклониха и оставиха професора да развежда момичетата из египетската зала. Върнаха се по коридора, по който беше дошъл професорът, и се озоваха в задната част на имението, също обърната към градините вън. Мъглата се беше сгъстила, скрила дори листата на близките дървета.
Брунел отвърна на поздравите на неколцина от гостите и се обърна към Лангтън.
— Вярвате ли с силата на изображенията?
— В смисъл?
— Вярвате ли например, че на определени образи са присъщи значение и сила? — без да чака отговор, Брунел продължи: — Забелязваме забележително сходни повтарящи се теми в архитектурата на древните гърци, на римляните, инките, ацтеките и минойците, както и на египтяните. Не толкова в конструкцията на самите сгради, колкото в орнаментите на украсата, която ги пази, която бди над тях.
— Как така ги пази? От какво?
Брунел се усмихна.
— О, не знам. От съдбата, най-вероятно. От хаоса и от вечната ентропия.
— Имате предвид така, както водоливниците гаргойли пазят катедралите?
— Примерът ви е примитивен, но да, предполагам, че става въпрос за същото. Много инженери и архитекти днес продължават да използват фолклорни орнаменти, гаргойли и средновековни мотиви, преследвайки някакъв романтичен модел, по-уместен за времето на крал Артур. Не става дума за архитектура в пълния смисъл на думата, разбира се, по-скоро за полето между строителството и скулптурата, изкуството… — Брунел разтърка очи. — Простете. Навярно ви отегчавам. Боя се, че умората вече ме надвива.
Брунел понечи да си отиде, но Лангтън го спря:
— Затова ли избрахте древноегипетски мотиви за украсата на Свода? За да го пазят?
— В някакъв смисъл да. Разбира се, скиците на професора бяха сами по себе си красиви, но ние сметнахме, че няма да навреди и известен елемент на позитивна натовареност.
Ако най-великото постижение на викторианската инженерна мисъл приема древните суеверия толкова присърце, помисли си Лангтън, каква надежда ни остава за днешното общество въобще? Дори твърдоглави инженери като семейство Брунел, мъже, свикнали да работят с точни цифри, мерни единици и природните закони, си бяха паднали по митологията. Нима всичко беше изгубено?