Лангтън закрачи на изток, загледан напред по черно-бялата в нощта улица, стъпките му отекваха по тротоара и съзнанието му се смесваха с глъхнещото ехо от музиката на приема у професора. Мъглата го обгърна, влажна, студена и задушлива, с вкус на пушек от близката разпределителна гара в Едж Хил.
Сякаш беше единствената жива душа в целия град, нито звук от превозни средства или пешеходци не проникваше през мъглата, в нито един прозорец от терасираните съседни къщи не проблясваше светлинка. После инспекторът зави по Плимсол Стрийт и зърна бяло сияние сред жълтите лъчи на уличните лампи. Тук къщите бяха вече по-големи, двойно по-просторни от терасираните казионни жилища: всичките с високи прозорци, с красиви перила, с по три стъпала пред входната врата. Лангтън се отправи към запаления бял фенер и изкачи стъпалата пред дом номер четиридесет и две.
Вратата му отвори дребна женска фигурка, облечена от глава до пети в черно. Вътре — антре, осветено от бледите лъчи на старомодни маслени лампи със скъсен наполовина пламък. Меката им светлина се отразяваше в перлените нанизи на шията на жената.
Лангтън изчака, докато вратата зад гърба му се затвори с щракване и попита:
— Мисис Баркър?
— Вие трябва да сте инспектор Лангтън — домакинята стисна ръката му, след това вдигна една от лампите от масичката в антрето. Металното връхче на бастуна ѝ затрака по паркета, когато жената пристъпи към стълбите. — Мистър Патерсън вече е при Едит.
По-нататък по коридора, току до най-долното стъпало на стълбището, се открехна друга врата. На инспектора му се стори, че от нея надничат още две лица — бледи и мълчаливи.
Преди светлината на лампата в ръката на мисис Баркър да ги докосне, двете фигури се дръпната обратно в тъмната стая сред шумолене на нощници. Вратата безшумно се затвори.
Докато следваше домакинята нагоре по покритите с пътека стъпала, Лангтън долови миризмата на дезинфектанти и застоял въздух, осезаемата тежка атмосфера на продължително боледуване. Мирисът върна инспектора шест месеца назад в собствения му дом, при Сара, легнала на двойното легло. Препъна се, малко остана да падне, но се вкопчи в парапета и продължи да се качва нагоре.
На първата площадка мисис Баркър спря и се обърна. Отпусна се върху бастуна си. Лампата осветяваше само половината от лицето ѝ, а другата половина тънеше в синка.
Лангтън проговори тихо:
— Как е тя?
— Гасне, инспектора. Гасне — мисис Баркър се обърна към вратата и сведе глава. — Дано Бог я приеме в селенията си.
Жената пристъпи към вратата, а Лангтън се поколеба.
Цялостната атмосфера на къщата го притискаше и не му позволяваше да диша. Мисълта за умиращото момиче в стаята превърна нозете му в олово.
— Инспекторе?
Лангтън направи усилие и пристъпи към спалнята. Колко прави бяха модерните френски писатели — най-простичкият мирис можеше да отключи у човека могъща реакция. Миризмата в стаята предизвика у инспектора порив да се втурне надолу по стълбите, да излезе вън в нощта и да избяга от това задушаващо място.
Спомни си думите на мисис Гриздейл, спомни си увереността ѝ, че Сара е затворена нейде, сама и уязвима. Лангтън прекрачи прага на спалнята.
Вътре други две лампи смътно светеха. В ъгъла зад решетка от черно олово грееше в алено жарта от догарящи въглени. Гигантското махагоново легло правеше сгушената в средата му мършава фигурка на момичето да изглежда почти детска. Цялата беше потънала сред одеяла и чаршафи. На едната нощна масичка стояха подредени шишета от кафяво стъкло — лекарства, разтвори, хапчета, прахове. Сладникав мирис на течен морфин.
Лангтън направи още две крачки и видя, че очите на болното момиче са затворени, устните — леко разтворени, кожата ѝ изглеждаше жълтеникава и мазна на светлината на лампите. Шията ѝ беше обгърната от къдричките на закопчана догоре нощница.
От едно кресло в ъгъла се надигна Форбс Патерсън.
— Сигурен ли си, че ще се справиш?
Лангтън погледна отново към болното момиче, после към мисис Баркър и отвърна:
— Трябва да се справя.
Патерсън го дръпна при себе си в ъгъла. Гласът му беше снишен до шепот.
— Всичко е уредено. Разположил съм полицаи в околните улици, чака ни и приготвена карета.
— Никого не видях вън.
— Така и трябва да бъде.
Момичето в леглото промърмори нещо. Мисис Баркър остави лампата и бръкна в емайлирано легенче, поставено удобно близо. Изстиска кърпата от водата и попи лицето на племенницата си с бавни, внимателни движения. Погледът на Лангтън се замъгли.