— Ще бъда в съседната стая — продължи Патерсън и кимна към вратата. — Не мога да рискувам някой от дѐлваджиите да ме познае.
— А аз къде ще чакам?
— Тук.
— Сам?
— С мисис Баркър.
— Вие ще бъдете моят брат Джордж от Лондон, инспекторе — извърна се от леглото мисис Баркър. — Това ще обясни елегантния ви костюм.
Лангтън се прокле на ум. Трябваше да съобрази и да си донесе дрехи за смяна. Мисис Баркър със сигурност си е помислила, че той идва в дома ѝ направо от някой весел прием, което, всъщност, си беше чистата истина.
— Разполагате ли с нещо, което бихте могли да ми заемете, за да се преоблека?
— Боя се, че не, инспекторе. Дрехите на клетия ми Алфред, Бог да го прости, изобщо няма да са ви по мярка. А у дома освен нас живеят само Мейзи и Лили.
— Няма да се усъмнят — обади се Форбс Патерсън. — Късно е за преобличане.
Дванадесет без десет по часовника на Лангтън.
— В един ли ще дойдат?
— Ако ни провърви.
Лангтън изгледа втренчено колегата си.
— Проблем ли има?
Патерсън погледна двете жени и се обърна към Лангтън:
— Толкова отдавна се опитвам се да заловя тези хора. Не точно тези, просто всички дѐлваджии. Едно песимистично гласче вътре в мене се чуди дали днес акцията ще се увенчае с успех. Надявам се да стане така.
— Аз също, инспекторе — проговори мисис Баркър, без да вдига поглед от племенницата си. — Паразити, ето това са тия гадове. Достатъчно страшно беше, когато се опитаха да се докопат до клетия Алфред, но само като си помисля за Едит…
Жената погали лицето на племенницата си с едно-единствено движение, но толкова естествено и трогателно, че Лангтън се извърна настрани.
— Вие сте съкровище, мисис Баркър — каза ѝ Форбс Патерсън.
— Просто изпълнявам дълга си.
Времето напредваше и Лангтън се зае да помогне на Форбс Патерсън да нагласят декора за поставения капан. Придърпаха креслото по-далеч от вътрешната врата, за да има място Патерсън да нахълта бързо, когато го повикат. В креслото щеше да седи Лангтън — от мястото си можеше да наблюдава и Едит, и вратата, водеща към стълбищната площадка. Преместиха и двете лампи, като обърнаха леко абажурите им така, че да хвърлят светлина върху неподвижното, подобно на статуя лице на болното момиче.
Оставиха вътрешната врата леко открехната, а в съседната стаичка килер Патерсън приседна върху един сандък току до оставения процеп. Зад гърба му бяха натрупани прашни багажи, кутии и камари от пожълтели списания.
Лангтън седна в креслото и постави джобния си часов ник върху подлакътника. Цялата къща проскърцваше в студената нощ. Водата в легенчето плискаше леко, докато мисис Баркър навлажняваше лицето на Едит.
Дали щяха да дойдат? Или някой — или нещо, щеше да ги предупреди за капана? Лангтън не беше казал на никого от подчинените си за схемата. От управлението вече беше изтекла твърде много информация. Първо, вестниците знаеха за действията им, но — което беше по-лошо — те бяха известни и на убиеца на Кеплер, Олсен и Редфърс. Налагаше се Лангтън сериозно да обмисли възможността за наличие на вътрешен информатор, но започнеше ли веднъж да подозира собствените си колеги, твърдата земя под краката му бързо щеше да се превърне в плаващи пясъци.
Дванадесет и половина. Клепачите на Лангтън започнаха да натежават. Той примигна, за да се разсъни, и се опита да се съсредоточи. Едит започна да стене от болка, отначало тихо, после по-силно. Всеки вик прерязваше Лангтън и го караше да се чувства така, сякаш от смъртта на Сара не беше изминал и ден.
— Няма, няма, обич моя. Всичко е наред. Наред — кроткият глас на мисис Баркър сякаш успокои Едит за няколко минути. — Всичко е наред, мила.
После момичето ахна и рязко седна в леглото, притиснала с ръце стомаха си. Втренчи се в Лангтън с израз на чист ужас, очите ѝ бяха като на ранено животно.
При вика на Едит Лангтън скочи на крака. Искаше единствено да избяга, да напусне тази стая.
Мисис Баркър го спря с думите:
— Подайте ми кафявото шише. Бързо.
Докато домакинята помагаше на момичето да се отпусне отново сред завивките, Лангтън ровеше в лекарствата на мощното шкафче. Високото шише от кафяво стъкло беше наполовина празно. Инспекторът изтегли тапата и усети миризмата на морфина.
— Хайде, мила, изпий това — мисис Баркър наля малко от течността в чиста чаша и я поднесе до устните на Едит.
Момичето потъна обратно в леглото. Тялото ѝ се отпусна. Очите ѝ се затвориха и пръстите ѝ спряха да стискат конвулсивно завивките.
Мисис Баркър се изправи, навела ниско глава.
— Не мога повече. Бог да ми е на помощ, не издържам вече.