Лангтън остави шишето на място и прегърна мисис Баркър през раменете. Жената се облегна на него, подобно на атлет, изтощен след твърде дълго бягане.
— Много я обичам — чу се заглушеният ѝ от сакото на инспектора глас, — но понякога се чувствам толкова… гневна, че трябва да се грижа за нея. Това е лошо, нали?
Лангтън отлично я разбираше. Спомни си как кръстосваше спалнята напред-назад с часове, роптаейки срещу живота, срещу съдбата и Господ, понякога дори срещу самата Сара, заради това, че го изоставя. Спомни си и вината, която го изпълваше при тези мисли.
— Всеки човек си има граница, мисис Баркър, и след нея се пречупва.
Жената се отдръпна от него и на лицето ѝ се мерна сянка от усмивка, която не се отрази в очите ѝ.
— Бог ни праща изпитания, нали, инспекторе?
Какво би могъл да ѝ отговори? Погледна към Форбс Патерсън, надничащ през процепа на вратата, после отново погледна домакинята. Не беше в състояние да ѝ повтаря изтърканите сладникавости и баналните фрази, които поднасяха на него самия след смъртта на Сара, нищо че тези думи винаги бяха казвани с добро. Просто не можеше да лъже жената.
Мисис Баркър и не искаше това от него. Тя се обърна отново към Едит и улови тъничката ѝ ръка в своите.
Лангтън вдигна от килима съборения си часовник и видя, че и Форбс Патерсън поглежда своя. Дванадесет и четиридесет и седем. Инспекторът седна отново в креслото, усещайки в джоба си стабилната тежест на револвера. Дали щеше да го използва, ако се наложеше? Помисли си за обезобразеното тяло на Кеплер, за чертите на лицето, изрязани от костите. После погледна към изтощеното телце на Едит в леглото.
Да, щеше да използва оръжието си.
Мисис Баркър стана за момент, гребна нови въглища от медна кофа и ги сипа върху умиращия огън. Облак бляскави искри литна нагоре в комина. Жената се върна на мястото си и хвърли поглед към Лангтън, но не каза нищо. Нямаше нужда — и двамата знаеха, че времето беше твърде напреднало.
Дванадесет и петдесет и пет. Лангтън се напрягаше да чуе конски копита или човешки стъпки вън на студената улица. Нищо не нарушаваше нощния покой. Силом потисна порива си да стане и да надникне през завесите. Чакането опъваше нервите му, както макарата опъва кабела все по-силно и по-силно. Всяка изминала минута се струваше на инспектора като пореден оборот.
Един часът стана, един и пет, после един и десет. Лангтън погледна Патерсън, който също го гледаше мълчаливо. Никакъв звук от улицата, никакво почукване на входната врата. Огънят припукваше в камината. Едит се въртеше на махагоновото легло.
Един и петнадесет. Един и двадесет и пет. Напрежението се трупаше в Лангтън и го караше да усеща всеки удар на сърцето си като стоварващ се парен чук. Дѐлваджиите нямаше да дойдат, не и толкова късно през нощта. Бяха заподозрели капана. Или някой ги беше осведомил.
Но ето. Конски копита, далечни, но несъмнено приближаващи. Спряха на улицата отпред.
Форбс Патерсън кимна на Лангтън и затвори вътрешната врата. Мисис Баркър се изправи, опъна роклята си и се отправи към стълбите. Останал за момент сам с Едит, инспекторът застана до вратата към площадката и напрегна слух.
Тихо почукване на външната врата. Мърморене на гласове, после отново стъпки нагоре по стълбите. С мисис Баркър имаше още поне двама ду̀ши, прецени инспекторът. Седна обратно в креслото и се опита да прикрие напрежението си.
Мисис Баркър отвори вратата на спалнята.
— … а това е моят брат Джордж, сър, пристигна от Лондон по-рано тази вечер, за да е с Едит в последните ѝ часове.
Първият мъж зад гърба на домакинята се поколеба за момент, огледа внимателно стаята, но после пристъпи напред с протегната към инспектора ръка.
— Твърде тъжен повод за среща, сър. Моите съболезнования.
Лангтън се насили да стисне ръката на мъжа, но не отговори на поздрава. Лицето му се беше вкаменило.
— А това трябва да е скъпата ви племенница, госпожо — мъжът се приведе над леглото. — Много, много тъжно.
Лангтън огледа подробно мъжа и прецени, че е около петдесетинагодишен. Ниско подрязани сива брада и коса, тъмни, добре скроени дрехи, леко старомодни. Спокойно можеше да мине за лекар на визита при пациент. Без съмнение целият му външен вид целеше точно това впечатление.
Вторият мъж можеше да мине за асистент на първия, ако не бяха могъщите му рамене и безстрастните гранитни черти на лицето му. Носеше тъмен костюм, който не му беше по мярка, висока бяла яка и вратовръзка, усукана на въже — като цяло приличаше на рецидивист, готов за поредна среща със закона. Широките му като лопати ръце стигаха до коленете му.
Едната от тези ръце носеше широка кожена лекарска чанта. Кимване от страна на първия мъж и гигантът остави чантата до леглото и отвори закопчалките. Светлината на лампите се отрази от металните части.