— Сигурен ли сте, че това ще ѝ помогне? — попита мисис Баркър, играеща ролята си без грешка.
— Абсолютно вярвам в процедурата, госпожо. Ако не спазвахме стриктна конфиденциалност, бих ви посочил много семейства, които биха могли да ви уверят в нейната ефективност.
Чувайки гласа на мъжа и умелите му, убедителни думи, Лангтън ясно разпозна ловкия измамник — човек от типа, който би отмъкнал пари от вдовица или би продал фалшиви акции на някой наивен бизнесмен. Мъжът се усмихваше спокойно и докато говореше, гледаше напрегнато мисис Баркър, сякаш я хипнотизираше.
После мъжът се обърна към Лангтън.
— Може би вашият брат, незапознат с процедурата, би желал да получи някои обяснения?
— Да, моля.
Мъжът се впусна в очевидно отлично отработена реч.
— Всъщност, сър, всичко е доста просто и изумително красиво. Нашият апарат ще привлече към себе си и ще съхрани съкровената същност на клетото страдащо момиче в момента, в който тя напуска земния свят. Вместо да се раз твори в етера и да се слее с пръснатите частици на всички изгубени душѝ, вместо да се мята сред зловредната атмосфера на този грешен свят, тя ще бъде запазена в този съд.
При тези думи вторият мъж бръкна отново в чантата и извади от там цилиндрична делва от кафява глазирана глина с усукана около гърлото ѝ медна тел, покрита с ивица зелен восък. Видът ѝ беше съвсем обикновен. Съвсем ежедневен. Но Лангтън си спомни погребаните съдове в египетската зала на професора. Канопите не се различаваха кой знае колко от делвата, която в момента стоеше пред очите му.
— Не изглежда като кой знае какво — обади се мисис Баркър.
— Така се, госпожо, но тези делви са като хората — външността не е от значение. Най-важно е онова, което лежи вътре.
Мисис Баркър не откъсваше очи от делвата.
— Не знам… Само като си помисля за бедната Едит, да стои затворена в това нещо…
— Вместо за „затворена“ — отвърна мъжът, — ние предпочитаме да мислим за душата като за „защитена“. В безопасност.
Пленена, помисли Лангтън. Затворници. Ни повече, ни по-малко.
— Остави я тук, Джейк — каза представителният мъж и посочи малка масичка в другия ъгъл на стаята.
Грамадният Джейк понесе делвата с две ръце, сякаш се боеше да не я изпусне. Сложи я върху масичката и се върна при кожената чанта.
Въпросът се откъсна от устните на Лангтън, преди той да успее да го спре:
— Какво ще правите с нея?
— О, сър, ще я съхраним в пълна безопасност. В делвата тя няма да страда, няма да чувства болка. А когато настъпи подходящото време…
— Да? Тогава какво?
Мъжът с брадата хвърли поглед към мисис Баркър и продължи:
— Когато настъпи подходящото време и науката ни научи как да прехвърляме съхранената душа отново в живо, здраво тяло, тогава вашето мъртво дете отново ще оживее. Нищо ме обещавам, сър, но вие само си помислете какви огромни крачки напред направи науката през последните години. Кой знае какво ще ни донесе новото хилядолетие.
С огромно усилие Лангтън овладя гнева си и удържа лицето си напълно безизразно. Колко ли семейства бяха измамили дѐлваджиите по този начин? Колцина ли разстроени родители, братя и сестри бяха изслушали тази лукава реч и бяха повярвали на думите на този шарлатанин?
Нов живот. Такава надежда значи продаваха измамниците. Нов живот в ново тяло, Боже опази.
Лангтън се зачуди какво ли мисли Патерсън за цялата тая теория. Без съмнение я беше чувал и преди. Нищо чудно, че така силно желаеше да залови тези хора.
— А сега, сър, да продължим, ако позволите — каза брадатият мъж и направи знак на помощника си. — Генераторът.
Джейк отново бръкна в чантата и извади апарат от месинг, дърво и бакелит. Постави го на нощното шкафче току до главата на Едит. Светлината на лампите се отразяваше от металния куб на машината, от цилиндричната гъста медна намотка, от полираната сфера, от дървената поставка.
Джейк размота навит черен кабел и го остави съвсем близо до Едит, без да докосва тялото ѝ. От сферичното тяло на апарата излизаха още две жици, които завършваха с две малки медни квадратчета.
На Лангтън апаратът много му заприлича на видения в кабинета на Редфърс, но този тук беше по-нов, може би по-модерен.
— Няма да я заболи, нали? — попита мисис Баркър, приведена ниско над Едит.
— Госпожо, като лекар ви уверявам, че племенницата ви няма да почувства никаква болка.
Сърцето на Лангтън подскочи.