Под порой от удари, Лангтън халоса Джейк в слепоочието с дръжката на револвера и се опита да се изтърколи изпод него. Грамадната тежест на бияча го притискаше неспасяемо към пода.
После Форбс Патерсън изрита грамадния мъж встрани и заби дръжката на своя револвер в гърлото му.
— След доктора, Лангтън! Аз ще се оправям с тоя!
Лангтън скочи на крака и се втурна надолу по стълбите.
Входната врата зееше. Инспекторът изскочи на тротоара, към него хукнаха двама полицаи. Единият сочеше нанякъде.
— Чухме някой да тича, сър!
Лангтън ги поведе бегом в указаната посока. Гъстата мъгла унищожаваше всяко чувство за посока и ориентация. Под газовите фенери се образуваха езерца от мътножълта светлина. Само трополенето на мъжки ботуши по тротоара нарушаваше нощната тишина. Отвъд кръстовището, след края на Плимсол Стрийт, започваше значително по-широката и оживена Дърнинг Роуд. Лангтън стигна до там, спря се и се заслуша. Тишина. Мъглата се стелеше на талази.
— Какво има натам? — попита инспекторът и посочи.
— Уейвъртрий Роуд, сър. Там чакат в засада още колеги.
— А натам?
— Едж Хил Роуд, сър. Инспектор Патерсън разположи пост и на онова кръстовище.
Значи докторът трябва да беше тръгнал право напред.
— Насам.
Лангтън и двамата полицаи тъкмо пресякоха пустата Дърнинг Роуд, когато полицейска свирка разкъса тишината. След нея откънтя втора. Право напред. Лангтън затича през лабиринта от тесни улички отвъд Дърнинг Роуд, бързайки към подадената тревога. До единия уличен стълб полицай беше клекнал над проснатото тяло на свой колега.
Лангтън коленичи до падналия на тротоара. Един от полицаите му подаде малък фенер. На светлината инспекторът видя кървава резка, минаваща диагонално от рамото на падналия полицай чак до бедрото му.
Лангтън напипа пулса му, а раненият отвори очи и се помъчи да седне.
— Не мърдайте — каза Лангтън.
— Изскочи срещу ми от мъглата — каза мъжът. — Видях острието чак когато вече беше късно.
Лангтън си спомни, че докторът носеше къс бастун. Много мъже, дори високоуважавани, носеха бастуни със скрит вътре кинжал.
— Спокойно, човече. Помощта скоро ще бъде тук.
— Знам, сър. Но е толкова студено!
Лангтън смъкна палтото си и го уви около ранения, после се обърна към полицаите наоколо:
— Един от вас — бързо за лекар. Другите двама, пренесете колегата в най-близката къща и го затоплете. Раната не ми се вижда дълбока, но трябва да ѝ се обърне внимание.
Полицаите заблъскаха по вратите наоколо, а Лангтън затича нататък по улицата. Беглецът беше нападнал полицая и така беше спечелил ценна преднина. Можеше вече да се отдалечил и на километър. След това сигурно щеше да потърси кабриолет.
За момент студеният вятър отвя мъглата настрани. Инспекторът спря в началото на следващата улица и се поколеба накъде да поеме. На отсрещния тротоар, отвъд платното на Ботаник Роуд, надвисваше двуметрова стена от пясъчник. Отдясно и отляво долетяха още полицейски свирки. Друго свирене, по-дълбоко и мощно, откънтя някъде право напред. Земята потрепери под нозете на инспектора, черен дим на кълба се заиздига иззад стената отсреща и се смеси с жълтата мъгла. Лангтън чу трясъка на вагоните на ранния влак, който премина по релсите отдолу.
Затича към стената. Все още носеше фенера, който му беше дал единият от полицаите. Плъзна лъча по стената и забеляза пресни следи. Петно от черен лак, останало по камъка от ожулена кожена обувка.
Лангтън прибра фенера в джоба си и се покатери на стената, следвайки пътя на бягащия доктор. Отгоре се поколеба, но после възседна широкия горен ръб. Под него зейна лабиринтът на релсите на разпределителната гара Едж Хил — езеро от мрак, изпъстрено с червените и зелени светлини на семафорите, подобни на животински очи.
Не можеше да прецени колко високо над релсите се издигаше стената. Семафорите изглеждаха на около два и половина или три метра под нивото на Ботаник Роуд. Знаеше и че отправилите се към Ливърпул влакове влизат в тунели, потъващи дълбоко под земята тук наблизо, за да излязат отново на повърхността километри по-нататък, чак на Лайм Стрийт. Докторът обаче беше побягнал към релсите.
Лангтън потрепери под пронизващия вятър и полека заспуска крака към мрака под себе си от отвъдната страна на стената. Увисна на ръце, които веднага го заболяха. Потърси опора под себе си, но под нозете му нямаше нищо. Отпусна се постепенно в пълния си ръст и, дращейки отначало по камъка, протегнатите пръсти на краката му най-сетне докоснаха земята долу. Инспекторът се пусна и падна.