Пред недовършената сграда на „Ливър“, при издигнатите край отворените шахти предпазни железни ограждения, инспекторът откри полицейския екип за претърсване на тунелите. Наблизо беше паркиран бумтящ парен камион, от който се издигаше пушек и капеше вода. От помпите в камиона тръгваха тръби и потъваха в мрака на шахтите под морското равнище. На паважа на ръба на една от шахтите беше седнало слабичко момче и си клатеше краката в празното пространство отдолу. Зловонна кафява мръсотия го покриваше от глава до пети, но това не му пречеше да дъвче сандвич.
— Джордж Сапьора долу ли е? — попита го Лангтън, стараейки се да не стои на място, където вятърът да навява към него миризмата на момчето.
— Да, сър. А вие сте…
— Инспектор Лангтън.
— Ясно, сър. Минутка само — момчето хвърли остатъка от сандвича и изчезна в шахтата като плъх в отходна тръба.
Лангтън зачака — пет минути, десет. Помпите, задвижвани от парния двигател, туптяха, хриптяха и преглъщаха, подобно на мятащ се на верига звяр. Тъкмо когато Лангтън се канеше да се провикне надолу в шахтата, от нея изникнаха глава и кльощави рамене. Смрадта накара инспектора да се задави и да отстъпи.
— Хубав аромат, няма що, нали, инспекторе, ама да ви кажа, човек свиква — Джордж Сапьора се плъзна вън от шахтата като змиорка, която се измъква изпод камък, и хвърли стиска мазни парцали върху купчинката до волана на камиона. Взе от кабината манерка, изплакна си устата и изхрачи върху паважа черна слуз. — Да-а-а, и други добри миризми има там долу.
Когато Джордж се изправи насреща му, Лангтън видя, че за раменете, кръста и прасците на гащеризона му са пришити дръжки от ивици плат, за които другарите му да го хващат и да го издърпват навън в случай на опасност. Електрически челник беше прихванат към плешивата му глава с кожена каишка и му придаваше вид на някакво странно еднооко подземно същество. Гъста кафяво-черна гнус капеше от ръцете и краката на мъжа.
Лангтън направи крачка назад. Как беше възможно някой изобщо да работи в такива условия? Тунелните екипи влизаха на места, където никой друг не можеше да стигне, а не би и посмял — езера, отходни канали, кладенци, каменни кариери. Претърсваха общи гробове и помийни ями. Точно те намираха труповете, които убийците се бяха надявали никой никога да не намери.
— Някаква следа от Дърам?
— Много следи е оставил, сър. Влязохме точно откъдето ни показахте, точно при изхода на канала над реката. От трудничките е, да ви кажа.
Лангтън си спомни прозрачните хлебарки.
— Продължавай.
Джордж Сапьора пийна още глътка вода.
— Ами отначало се е суетил насам-натам, както всеки в такава тъмница, после е поел към вътрешността на града. Стъпките му бяха лесни за проследяване, освен на местата, където и прегазвал потоците отходни води. Едно ще ви кажа, сър, упорит човек! Не се е отказал. Долу е същински лабиринт, с всичките тунели, прокопани от контрабандистите, сондажите, вентилационните шахти и отходните ями. Този Дърам обаче е продължавал все напред.
Лангтън надникна в мрака на дъното на шахтата и се опита да си представи плетеницата от тунели долу. Мокри, ронещи се тухлени стени. Никаква светлина. Притичват плъхове и Бог знае още какви гадини. Цял потръпна.
— Не мислех, че човек може да оцелее там долу.
Джордж Сапьора се усмихна.
— О, ще се изненадате какви работи мога да ви разкажа, сър. Намирали сме цели семейства да живеят долу. Пясъчникът под Ливърпул е надупчен като швейцарско сирене. Отдолу има втори град. Ами когато изкопчиите строяха тунела под Мърси, намираха долу спални и дневни, кухни и всякак ви други помещения. Дванадесет скелета седели около масата за вечеря на тридесет метра под църквата „Света Троица“. Стаи, пълни с човешки кости, подредени прегледно едни до други. Дяволски знаци и бездънни шахти, които стигат един Бог знае къде. Там долу живеят доста странни птици.
Макар че историите на Джордж сигурно бяха до голяма степен разкрасени, Лангтън все пак трябваше да затвори очи и да се подпре здраво от едната страна на камиона, за да не падне. Мисълта за пълната, смазваща тъмнина го дезориентира. Твърде много отгласи и спомени.
— Добре ли сте, сър? — попита Сапьора. — Не исках да ви разстроя с приказките си. Тя и госпожата все ми повтаря, че дрънкаме прекалено много.
Лангтън поклати глава.
— Просто съм уморен. Но никак не горя от желание да те последвам там долу.