— Надявам се да не ви се наложи, сър. Сега, за тоя вашия Дърам. Както казах, насочил се е към вътрешността на града, сигурно се е ориентирал по посоката, в която тече водата на каналите. Както и да е, явно е излязъл на повърхността някъде около Парламънт Стрийт.
— В Токстет? Стигнал е чак до там?
Джордж Сапьора се почеса по главата.
— Знам, че звучи странно, сър, под земята разстоянията са други. Понякога ти се струва, че лазиш с дни, а се оказва, че си минал едва стотина метра. Друг път си отдолу само час-два, а неочаквано изскачаш на повърхността в другия край на града, на километри далеч. Пътищата отдолу са по-преки изглежда.
Токстет. Лангтън си спомни, че луксозното имение на професор Колдуел Чивърс е недалеч от Ъпър Парламънт Стрийт.
— И сте сигурни, че става въпрос за Дърам?
— По-сигурни няма как да сме. Стъпките му бяха съвсем ясни, лесни за проследяване. А и си е оставил сакото до изхода на отходната шахта под криптата на катедралата — Джордж Самьора разрови мазните парцали, които беше изнесъл от тунела, и измъкна от тях мръсно сако. Бръсна настрани хлебарката албинос, която изпълзя от единия джоб, и посочи етикетите, обърнати по дължина на вътрешните шевове. — Собственост на Компанията на Трансатлантическия свод, сър.
— Благодаря ти.
— Значи, да продължаваме да търсим, а, сър?
— Не, отзови хората си. Сигурен съм, че майор Фелоус ще ви възложи някоя друга задача.
Джордж се ухили, откривайки цял ред златни зъби.
— Е, бас ловя, че ще ни възложи, сър.
Лангтън пое към чакащите по Гори кабриолети, но в последния момент се обърна към Сапьора:
— Тези тунели стигат ли до под основите на Свода?
Вече спуснал се до половината на шахтата, Джордж се върна, подаде глава над уличното платно и каза:
— Да, сър, някои от тях, но Компанията отдавна ги зазида. Щото не искат някой да заложи бомби там отдолу, нали?
Не, определено не искат, помисли си инспекторът. Ако заговорници срещу Свода — бури или не — наистина съществуваха, къде щяха да ударят те? И по какъв начин?
На път за вкъщи Лангтън заспа в кабриолета. Събуди се, когато колата тръсна на някаква бабуна на пътя, в първия момент не успя да разбере къде се намира, нито кой е той самият. После зърна познатите улици и градини, и собствената си спретната къща.
— До тук сме, кочияш.
Още докато слизаше от кабриолета видя, че входната врата се отвори. Елси пое шапката и палтото му.
— Разтревожихме се за вас, сър.
— Кои вие?
— Аз и сержант Макбрайд, сър — Елси се извърна настрани и нежна руменина покри страните и шията ѝ. — Той намина да провери дали всичко е наред тук.
Лангтън се усмихна, но не направи никакъв коментар. Представяше си Елси и Макбрайд като щастлива двойка. Желаеше им го от все сърце.
— Това пристигна за вас, сър. Снощи.
Лангтън счупи печата на пощенския плик и прочете трите кратки изречения, изписани с бронзово мастило и прецизен почерк. Усмивката му помръкна. Сгъна писмото, прибра го в джоба си и се загледа някъде в пространството.
Елси почака за момент, после се обади:
— Да ви донеса ли кафе, сър? А нещо за ядене?
— Не съм гладен, Елси.
— Моля ви, сър, трябва да се храните. Готвачката рече, че ще ви направи яйца с бекон или препечени филийки, или каквото си поискате. Или истинска хубава вечеря.
Лангтън знаеше, че момичето е право. Трябваше му гориво, за да продължи напред.
— Благодаря ти, Елси. Дай ми половин час. За ядене — само нещо леко. И много кафе.
Докато се събличаше и миеше набързо в спалнята, инспекторът не сваляше очи от полученото писмо, изправено на масичката с тоалетните принадлежности. Защо родителите на Сара искаха да го видят, при това точно сега? Защо точно в този момент? В краткия текст се изразяваше искане — едва ли не настояване — той да им се обади, но не се съдържаше и намек за причината.
Студената вода разсъни Лангтън и му напомни за дъжда на гробището и за последния път, когато беше срещал Са̀рините родители — баща ѝ с копринен цилиндър, впил в зет си очи изпод ръба на широк черен чадър; майка ѝ, взряна в невероятните криволици, които дъждовните капки описваха, когато се стичаха по махагоновия ковчег, сякаш можеше да разчете скрито в тях послание. Този ден те двамата бяха разменили с Лангтън само няколко думи. След това — ни вест, ни кост.
Защо сега? Какво искаха от него?
Обръснат и с чисти дрехи, Лангтън влезе в гостната и завари накладен в камината нов огън. Слаба слънчева светлина се промъкваше през завесите, блестеше върху полираната маса, на която беше сервирано за един човек. Елси наистина се грижеше отлично за къщата. И за Лангтън.