— Ето, сър. Бекон с яйца и хубави, дебели препечени филийки. Внимавайте, чиниите са горещи — Елси сложи пред инспектора чиния с изрисувани върху нея плачещи върби и му наля кафе от сребърен кафеник. — Ще ви зареди за днес, нищо, че е малко късничко за закуска.
Лангтън се усмихна, уютната домашна атмосфера го отпусна. Може би времето вече беше започнало да лекува раните му. Но беше достатъчно да погледне към масата, към празния стол до неговия, за да разбере, че това не е така. Насили се да яде, докато Елси се суетеше из стаята. Бъбренето ѝ го заливаше подобно на вълните топлина от камината.
Когато избута настрани празната чиния, инспекторът отново попипа прибраното в джоба писмо. Трябваше да се обади на родителите на Сара и да уговори ден за посещение, без значение, че в момента най-много му се искаше да се върне в управлението и да продължи с разпита на Мичман Джейк. А имаше и още толкова други задачи.
— Мисля, че и тази нощ ще закъснея, Елси.
— Мога ли да ви помогна с нещо, сър?
— Само с едно — Лангтън допи кафето и остави чашата на масата. Спомни си нападателя на мисис Гриздейл, спомни си мъртвия Редфърс. Доʞтор Стъклен явно не обичаше недовършени работи. Или пък просто беше отмъстителен. — Елси, искам да бъдеш много внимателна.
— Сър?
— Заключи тази вечер здраво цялата къща. Ако някой дойде, първо разбери кой е и тогава го пусни. А най-добре ще направиш изобщо да не пускаш никого у дома. Ако някой се опита да влезе с взлом, викай с всички сили. Като тръгна сега за работа, ще помоля портиера на съседите да наглежда и нас.
Очите на Елси се бяха разтворили широко.
— Но защо, сър, защо? Нали не мислите, че…
— Просто искам да съм сигурен — Лангтън си взе шапката и палтото и се обърна към входната врата. — Помни, Елси: бъди внимателна!
— Обещавам, сър, но за мен се грижи сержант Макбрайд — момичето отново се изчерви. — Искам да кажа, когато не е твърде зает. Не искам да си мислите, че пренебрегва работата си с вас…
— Знам, Елси. Той е добър човек.
При тези думи лицето на Елси стана още по-червено. Лангтън ѝ помогна, като веднага излезе и се зае да закопчава палтото си вече вън на стълбите. Изчака, докато чу как резето щракна зад гърба му, после вдигна очи, огледа солидната фасада и се замисли дали доʞтор Стъклен би искал да стори нещо на Елси. Може би не, но ако беше нарочил Лангтън, момичето можеше просто да се окаже пречка.
Лангтън не желаеше и това да тежи на съвестта му. В живота си човек може да понесе само определено количество вина и нито капка повече.
Лангтън изкачи стълбите до кабинета на Форбс Патерсън към два часа следобед и отново го завари празен. Допусна, че колегата му е слязъл в мазето да продължи с разпита сам, Лангтън се обърна и се сблъска с Патерсън на стълбището.
— Тебе търсех — рече Патерсън. В ръка държеше кафяв книжен плик, в който бяха прибрани личните вещи на Джейк.
— Извинявай, закъснях.
Патерсън се ухили.
— Не смятам, че нашият общ приятел Джейк има нещо против. Не, просто исках да разгледаме вещите му, преди да отидем пак да го поразпитаме.
В кабинета си Патерсън извади предметите от плика: глинена лула, кожена кесия с тъмен тютюн, няколко монети с различна големина и джобно ножче с дръжка от слонова кост. Последната вещ обаче привлече погледа на Лангтън: чисто нов ключ с изобразен на него стилизиран мост. Лангтън беше виждал същия знак и преди — върху ключа, намерен в дрехите на обезобразеното Кеплерово тяло.
— Ключът има нещо общо със Свода, нали? — попита Патерсън.
— Така е — Лангтън вдигна ключа до светлината. Сложен нарез, комбинация от разнообразни зъби и вдлъбнатини. — Какво общо има Джейк със Свода?
— Виждаш ли някаква връзка между него и някое от твоите убийства?
— Да идем направо да го попитаме — Лангтън прибра ключа в джоба си и последва Форбс Патерсън надолу по стъпалата към мазето.
Друг дежурен сержант им отключи голямата решетъчна врата.
— Дошли сте да видите великана ли, сър?
— Създавал ли ви е още проблеми?
— Не и след като го оковахме за койката. Кротък е като агне.
Лангтън усети как го прободе някакво притеснение. Попила прибрания в джоба на жилетката си ключ.
Сержантът отвори широко пред тях и тежката врата на самата килия и се провикна:
— Ей, ти! Стига спа, ставай!
През мръсното стъкло на зарешетеното прозорче високо горе се процеждаше достатъчно светлина, за да се види легналото на каменната койка тяло. Сержантът щракна ключа на осветлението. Лангтън долови някакъв лек аромат, толкова не на място в килията, че отначало не успя да го познае. Бели цветя.