— Какво каза мисис Дън?
— Ами, сър, двамата с нея прегледахме картотеката на Редфърс и стана ясно, че нито един от тримата господа, съвпадащи с инициалите в дневника, не е бил пациент. Жената е доста педантична, така че грешка няма.
Лангтън отново прехвърли страниците в бележника на Макбрайд. Артър Камерън, Дейвид Хемпълман, Стивън Пауъл. Сега и тримата щяха да обяснят на Лангтън какво точно са получавали от Редфърс срещу парите си. Не гореше от нетърпение да ги разпитва, но и тази работа трябваше да бъде свършена. Хвърли поглед към часовника — три и половина. Трябваше да посети и родителите на Сара.
Инспекторът се облегна на стола и отпусна глава назад. Толкова много нишки за проследяване. Нишките на Джейк и Кеплер го водеха към Свода, както и тази на Дърам. Редфърс пък водеше към дѐлваджиите и вероятно към професор Колдуел Чивърс и Лечебницата. Мъжът, загинал на релсите в Едж Хил, водеше към доʞтор Стъклен, а може би и отново към Лечебницата? Нали сам беше заявил, че е лекар?
— Хайде Макбрайд — рече Лангтън и заключи досието по случая. — Да видим какво ще намерим сред вещите на самоубиеца.
В моргата инспекторът видя две тела, покрити с бели чаршафи. Кабинетът на Фрай зееше празен, а О’Нийл, вторият му асистент, работеше край дървената лабораторна маса, боравейки с епруветки и шишенца, пълни с разноцветни течности.
— Доктор Фрай излезе за малко, сър. Обадиха му се от вкъщи.
— При вас ли са вещите на мъжа, който снощи загина на железопътните релси?
— Там са, сър. Третата кутия отляво надясно.
Лангтън намери картонената кутия и изсипа съдържанието ѝ на една свободна маса. Скъп часовник на верижка, писалка, почти сто лири в банкноти и монети, кутия за пури, кибрит, джобно ножче и носни кърпи. На дъното на кутията за пури откри сребърната кутийка със спринцовката и останалото в нея лекарство, убило Едит, племенницата на мисис Баркър. На дъното на кутийката в метала беше гравирано пределно ясно: Собственост на Лечебницата на град Ливърпул.
— Открихте ли нещо, сър? — попита Макбрайд.
— Нашият човек е имал връзка с Лечебницата.
Макбрайд също прочете написаното.
— Може да я е откраднал, сър. Или да я е взел от някого, който работи там.
— Възможно е — отвърна Лангтън с известно съмнение. Съвпаденията бяха станали твърде много. Твърде много нишки вече водеха към Лечебницата и вероятно към професора.
Вратата към моргата се затръшна силно и накара Лангтън, Макбрайд и О’Нийл да вдигнат очи. Лангтън откри доктор Фрай с поаленяло от гняв лице да си мърмори под нос в претъпкания си с вещи кабинет.
— Какво е станало?
— Някой идиот си направи някаква тъпа шега — отвърна Фрай. — Гадна шега при това. В пожарната се получило обаждане, че къщата ми гори. Тичах като луд до нас и установих, че от пожар няма и помен. Избрали са момент, в който имам толкова много работа, че…
— Къде е Мичман Джейк? — прекъсна го Лангтън, вече обърнат към вратата.
— Чакай, Лангтън!
Инспекторът се хвърли към О’Нийл.
— Къде е тялото на Джейк?
— Великанът? Онзи, дето го докараха от килиите?
— Къде е?
— Ами, инспекторе, дойдоха и го отнесоха. Казаха, че доктор Фрай ги праща.
— Никого не съм пращал — обади се Фрай.
Лангтън кимна.
— Пратили са те за зелен хайвер, за да те отдалечат от тук. Дебнали са и са чакали да дойдат и да приберат тялото. Как изглеждаха?
— Ами обикновени хора, сър — отвърна О’Нийл. — Колкото мен на ръст, гладко избръснати, слаби… Точно като всички останали санитари, които идват за телата. С бели престилки, с носилка, отвън беше паркирана частна линейка. Всичко ми се стори наред, така че…
— Спомняш ли си нещо, по което бихме могли да ги идентифицираме? — настоя Лангтън. — Каквото и да е. Акцент, татуировки, белези. Мислѝ, човече!
О’Нийл закърши ръце.
— Съжалявам, сър, бях много зает… Говорът им беше ливърпулски, мек и тих. Боравиха с тялото много професионално. Спомням си обаче нещо за линейката.
— Какво?
— Когато се обърнах към двора, видях, че на гърба ѝ, до червената лампа, бяха написани буквите БКГЛ. Стори ми се необичайно.
Лангтън се обърна към Фрай, който го превари:
— Болница на Корпорацията на град Ливърпул. Това е старото име на Лечебницата.
Четиринадесет
Лангтън чакаше в дневната на голямата градска къща на Абъркромби Скуеър. Позлатеният часовник на полицата над камината удари шест. Огънят припукваше и хвърляше червено-златни отблясъци върху гръбчетата на книгите, полираното дърво, богатата дърворезба на столовете. Отвън, от площада, долиташе тропане на копита върху чакъл. Лангтън се размърда на мястото си, отпусна кръстосаните си крака, после отново ги прехвърли един върху друг. Подръпна стягащата го яка и отново погледна часовника. В следващия момент вратата се отвори и той скочи на крака.