— Разкажете ми какво точно стана. Моля ви.
Историята разказа Артър Кавъл. Редфърс се свързал с тях три седмици преди смъртта на Сара. Лекарствата вече не помагали, операция не била възможна. Трябвало да се изправят пред неизбежното. Но не всяка надежда била изгубена — Редфърс можел да им предложи една нова процедура. Научна процедура. Според убедителното му обяснение самата същност на Сара — нейният анимус — можел да оцелее, можел да живее, докато бъде намерен нов приемник за нея.
— Приемник? Тази думали употреби? — прекъсна го Лангтън.
Мисис Кавъл кимна.
— Каза още, че учените вече успешно прехвърляли затворени душѝ.
— В какво ги прехвърлят? В други тела? А с душите на тези тела какво е станало?
Артър сведе очи.
— Не попитахме.
Сигурен съм, че не сте попитали, помисли си Лангтън. Дори и подобна откровено ненормална процедура да работеше — в което той лично се съмняваше до дъното на душата си — за нея би бил необходим „бездушен“ приемник. След като беше станал свидетел на деловото убийство на Едит, Лангтън знаеше, че дѐлваджиите не се спират пред нищо.
— Продължете.
Всичко се сторило на Кавълови съвсем логично или може би те сами искали Редфърс да ги убеди. Научните му термини значели малко за тях, но самият принцип им се сторил разбираем и прост — напускащата умиращото тяло Са̀рина душа ще бъде уловена и прибрана в подходящ за това съд. Впоследствие ще бъде прехвърлена в друго тяло. Междувременно Редфърс ще пази душата на сигурно място в собствения си дом.
Лангтън си спомни какъв дълбок скептицизъм беше изпитал, когато за пръв път беше чул за дѐлваджиите и техните методи.
— Все още не мога да разбера как така сте му повярвали с такава готовност.
Артър се поколеба, после отвърна:
— Трябва да призная, че бях чувал за тази процедура и преди.
— Къде?
— В ложата. Носеха се слухове, приказки под сурдинка, за посещения в някои определени домове в Кенсингтън, Токстет и Бутъл.
— Какво точно гласяха слуховете?
Артър стрелна с очи жена си.
— Че човек може да изпита усещанията на друг човек, ако улови медната жица на гърловината на делвите с душите. Да мерне къс от сън или мигновен чужд спомен.
Лангтън се замисли дали самият Артър не е посещавал някой от тези домове. Нещо в думите на тъст му, в начина, по който беше погледнал съпругата си, подсказваше, че не просто повтаря дочути слухове. Дори и подозренията му да бяха верни, Лангтън нямаше намерение да излага Артър пред мисис Кавъл. Не искаше да причинява повече болка на родителите на Сара. Точно този въпрос можеше да почака.
— Колцина от членовете на ложата са пробвали това?
— Доста — отвърна Артър. — Мъже, отегчени и от пиенето, и от хазарта, и от повтарянето на все един и същи истории и анекдоти. Мъже, които търсят нови, свежи усещания. За известно време това с душите беше доста на мода.
— Беше?
— Е, може би все още е, поне за някои хора.
Лангтън си представи как преситени възрастни мъже, членове на ложата, уважавани стълбове на ливърпулското общество, се промъкват през тъмни коридори, за да вкусят от незаконното удоволствие. Но дали това действително е удоволствие? Според Форбс Патерсън дѐлваджиите улавят душите на умиращи хора. Лангтън сам бе видял това с гаснещата Едит, племенницата на мисис Баркър. Какво удоволствие би могло да донесе преживяването на последните мигове от живота на някое клето измъчено същество? Нима тези мъже — така наречените колекционери и техните клиенти — бяха станали толкова цинични, че наистина да се наслаждават на това да изпитват подобни усещания?
Лангтън цял потръпна от погнуса при тази мисъл, която — сигурен беше — се беше загнездила в съзнанието му завинаги. Закле се да зададе този въпрос на доʞтор Стъклен, когато го залови.
— Значи, вие уредихте доктор Редфърс да е до леглото на Сара в последните ѝ мигове.
— Нищо не сме уреждали — отвърна мисис Кавъл. — Редфърс си имаше свои си връзки в Лечебницата. Каза да оставим всичко на него. Така и направихме.
Лангтън отново закрачи из стаята.
— А защо не е дошъл при мен да ми каже, да ме попита?
— Защото ти си полицай — рече Артър, — а Редфърс знаеше, че процедурата е незаконна. А и ние бяхме сигурни, че ще се възпротивиш.
Дали? — запита се сам Лангтън. — Ако тогава някой ми беше предложил някакъв шанс, дори най-малкия, да удължа живота на Сара…?
Не. Изкуственото съществуване в някаква студена глинена делва не е живот. То беше ни повече, ни по-малко чиста жестокост. Но съмнението в самия себе си все пак захапа Лангтън и му попречи да обвини твърде тежко родителите на Сара.