Лангтън се насили да диша дълбоко, за да забави ударите на бясно тупкащото си сърце. Съсредоточен върху собственото си тяло, за пръв път чу отчетливо зад гърба си други стъпки. Не се огледа, не се обърна през рамо. Продължи да крачи отмерено и да се вслушва в стъпките зад себе си.
Другият човек крачеше в почти пълен синхрон с инспектора, но разминаването в крачките им беше достатъчно, че Лангтън да може да долови присъствието на преследвача. Разкопча палтото си, пъхна ръка в джоба и стисна грапавата дръжка на револвера. Внимателно търсеше с очи подходящо място за атака. А може би човекът зад него изобщо не беше преследвач, просто гражданин, излязъл на късна разходка. Но едва ли.
Отпред уличката се раздвояваше. Нощен трамвай прекоси кръстовището, сипейки искри от лирата си. Под синкаво-белия им блясък се мерна висока черна метална ограда, потънали в сянка дървета и храсти. Инспекторът рязко свърна встрани през оставената открехната порта на парка. Приклекна на настланата с тухли алея, с готов револвер в ръка.
Шумът от втория чифт стъпки на тъмната улица стихна.
Мълчание. Лангтън чуваше собствения си дъх, лудо биещото си сърце. Въобразил ли си беше?
Не. Преследвачът се обърна и се отдалечи по пътя, по който беше дошъл, стъпките му бяха тежки, но отмерени, без бързане. Лангтън се прокрадна сантиметър напред и рискува да надникне иззад едната колона на парковата порта. Преследвачът, обвит в сивотата на нощта, преминаваше през редуващите се осветени кръгове под уличните лампи. На тяхната светлина, преди сенките да го погълнат окончателно, с масивната си прегърбена фигура преследвачът лесно можеше да бъде сбъркан с покойния Мичман Джейк.
Лангтън изкачи стъпалата пред входа на собствената си къща и хвърли поглед на пустата улица зад гърба си. Умората и тревожните новини със сигурност разстройваха съзнанието му. Можеха да доведат до параноя или дори до откровени халюцинации. Лангтън знаеше, че трябва да вземе мерки.
Пъхна ключа си в ключалката, но вратата не се отвори. Лангтън се увери, че пробва с правилния ключ и опита повторно, не се справи, хвърли поглед към тъмните прозорци и натисна звънеца. След малко позвъни отново. А след това паниката го накара да заблъска по дървото на вратата.
Отвътре долетя слаб гласец:
— Кой е?
— Аз съм, Елси. Наред ли е всичко?
Звук от дърпането на резетата. Щракването на ключалката. После — лъч жълта светлина през отворената от Елси врата.
— Рекохте да бъда внимателна, сър, та…
— Добре ли си? Нещо случило ли се е? — пъхнал едната си ръка в джоба с пистолета, инспекторът провери набързо антрето, стълбите, отворените врати на стаите.
— Всичко е наред, сър — Елси затвори вратата, заключи и подпря гръб на нея. — Рекохте да заключа и аз така и сторих.
Лангтън изпусна затаения си досега дъх. Почувства се леко смешен. Колко лесно те завладява параноята.
— Извинявай, Елси. Много съм уморен.
— Искате ли нещо, сър? Нещо за хапване? Не ме бива колкото готвачката, но…
— Благодаря ти, не. Скоро ще си лягам.
— Ами лека нощ тогава, сър.
— Лека нощ, Елси — Лангтън отвори вратата към гостната, после се върна. — Сержант Макбрайд да е идвал тази вечер?
— Не, сър. Днес не.
Стори му се, че долови нотка на разочарование в гласа на момичето. Но може би отново си въобразяваше. Каквато и да беше истината, тя не му влизаше в работата. Застана до топлината на гаснещия огън и извади от джоба на жилетката си визитката, която Артър Кавъл беше пъхнал в ръката му в антрето на Абъркромби Скуеър.
На нея нямаше адрес, само телефонен номер: оператор, пет, седем. Инспекторът се изкушаваше да се обади още на секундата, но знаеше, че трябва да почака. Не искаше отново да предупреждава дѐлваджиите за опасността. Освен това Макбрайд можеше да открие адреса, на който принадлежеше този телефон. И тогава Форбс Патерсън и Лангтън щяха да връхлетят върху доʞтор Стъклен напълно неочаквано.
Лангтън се отпусна в коженото кресло и се замисли отново дали доʞтор Стъклен и професор Колдуел Чивърс не са едно и също лице. Обстоятелствата го подсказваха, името на професора изскачаше на най-различни места, промълвяваха го устните на много свидетели, но инспекторът имаше нужда от повече от хипотези и предположения. Трябваха му неоспорими доказателства.
Може би професорът имаше своя тайна стая, точно като онази на Редфърс? Рафтове и рафтове с наредени по тях здраво запечатани делви. Медните жици на обвитите с восък капаци блестят под електрическата светлина. Мирис на прах и електричество…