Сънят обори Лангтън. Той потъна в състояние на полусъзнание, в което знаеше, че сънува и можеше донякъде да контролира мислите си и полека-лека някак си се издигна над собственото си тяло. Виждаше мъждукащия огън, но не усещаше топлината му.
Големият стенен часовник тиктакаше. После стаята се завъртя по оста си и се преобрази от дневната в спалнята му. В леглото — човешка фигура под завивките. Не той, друг лежеше там.
Ужасът сграбчи Лангтън. Той искаше с всички сили да се събуди, но сънуващото му тяло го приближи към леглото и фигурата в него. Тя лежеше на една страна. Завивките се издигаха и спускаха, лежащият вдишваше и издишваше. Глас повика името на инспектора.
И после аромат: бели цветя. Болнаво сладникав. Задушаващ. После — мирис на морфин, лепкав, тъмен и парливо-остър. Ароматите се засилваха и в съня си Лангтън пристъпи към леглото. Противно на волята си, видя ръката си да се протяга. Усети мекото одеяло в дланта си. Бавно, съвсем бавно, отметна завивките.
Съзнанието му рязко се върна назад в дневната, в тялото му, седнало в креслото. Конвулсивно свитите му пръсти се бяха впили в меката кожа на подлакътниците. Устата му беше отворена насред крясъка, но, вече буден, той не чу вика си, не чу и бързащите стъпки на Елси, която идва да провери какво става. Огънят в камината се беше превърнал в тъмна пепел. Часовникът все така тиктакаше.
А в насрещното кресло, с револвер, отпуснат върху калните колене, седеше Дърам.
Лангтън не помръдна. Собственият му пистолет беше в джоба на окаченото в антрето палто. Тежкият ръжен и месинговите щипци за разравяне на огъня бяха съвсем близо, подпрени до решетката на камината, но инспекторът знаеше, че не е възможно да посегне и да ги стигне, преди да бъде застрелян. Подуши въздуха. Смес от зловония го върна в тунелите под Пиър Хед.
— Изкушавах се да ви събудя — рече Дърам. Плътният му глас заваляше думите от умора, — но си спомних, че не бива да се буди човек, който сънува кошмар.
— Това важи за сомнамбулите — отвърна инспекторът, изненадан от собствения си спокоен тон.
Дърам кимна.
— Вярно. Ужасно е да се събудиш под дулото на пистолет. Знам го.
В съзнанието на Лангтън се тълпяха противоречиви мисли. Как е влязъл Дърам? Как е оцелял въобще в тунелите? Какво иска?
Дърам почеса кървавите корички по лицето си и рече:
— Държите ли алкохол в тази къща?
— В барчето.
— Ще ми сипете ли едно питие? Каквото имате, без значение е — продължи Дърам, черното око на дулото проследи движението на инспектора. — И, моля ви, не правете нищо, което да ме принуди да ви застрелям.
С бавни, премерени движения Лангтън се надигна от креслото и прекоси стаята до барчето. Отвори една вратичка и извади бутилка уиски „Лафройг“ и две чаши. Наля едно малко на себе си и една двойна доза на Дърам. Чувстваше крайниците си някак странно — сякаш принадлежаха на автомат. Усещаше дулото на пистолета да сочи точно между плешките му.
— Благодаря ви — Дърам взе чашата, гаврътна половината и леко се закашля. Махна на инспектора отново да седне.
Лангтън остана прав.
— Сторил ли сте нещо на Елси?
— На прислужничката? Не, спи си здраво в леглото. Хърка като сержант.
Лангтън седна и отпи от силното питие. Очите му попиваха всяка подробност от облеклото на беглеца — от протритите ботуши до парцаливите окаляни панталони, от мръсната, останала без яка риза до сравнително чистото сако. Досети се, че него Дърам сигурно е откраднал, за да замени онова, което е оставил при изхода на тунела в Токстет.
Мръсното лице на Дърам представляваше хаос от драскотини, кървави корички и порязвания, свидетелстващи за бягството му през тунелите и за трудностите, с които евентуално се беше сблъсквал след това. Около уловилата чашата с уиски дясна ръка имаше омотана мръсна превръзка.
— Коя е Сара? — попита беглецът.
Лангтън изстина.
— Съпругата ми. Защо?
— Викахте името ѝ насън.
Инспекторът се поколеба.
— Тя почина наскоро.
Дърам се вгледа внимателно в него, после премести поглед към въглените в камината.
— Работите по случая на Кеплер. Искам да знам какво сте открили.
— Защо?
— Имам си причини.
— Знаете, че нищо не мога да ви кажа — отвърна Лангтън.
Дърам леко се обърна и го погледна в упор. Револверът остана да лежи на коленете му.
— Трябва да знам, инспекторе.
Лангтън съзнаваше, че стъпва по тънък лед. Сръбна глътка.