Градината се спускаше стръмно към брега на Потомак. В единия й край имаше няколко брези и явори, а в другия — две плачещи върби. Любимите дървета на Майкъл, който като дете постоянно се катереше по ниските им клони.
Азалиите отпред вече бяха напъпили, но все още беше рано за красивите им бледооранжеви цветове.
Майкъл тръгна по пътечката от червени тухли, която свършваше пред входа. Вратата се отвори и на прага застана майка му. Дори на оскъдната светлина личеше необичайната белота на лицето й. Беше облечена в черно ленено костюмче, както винаги безупречно. На деколтето й проблясваше брошка с брилянти.
Зад нея се извисяваше високата и стегната фигура на чичо Сами, полускрита в сянката на коридора. Той пристъпи напред и Майкъл ясно видя побелелия му перчем. „Откакто го помня, косата на чичо Сами все си е бяла“, помисли Майкъл.
— Майкъл! — промълви Лилиан Дос и протегна ръце да го прегърне. Той остана изненадан от силата на тази прегръдка, а когато се отдръпна, лицето му беше влажно.
— Хубаво направи, че дойде, синко — протегна му ръка чичо Сами. Ръкостискането му беше здраво и сухо, като на опитен политик. Загорялото лице и откритият поглед винаги напомняха на Майкъл за лицето на Гари Купър.
Вътрешността на просторния дом беше тиха и тържествена като параклис. Такава, каквато я помнеше от детските си години. Пристъпвайки прага, Майкъл отново се почувства малък и безпомощен. Тук беше храм на възрастните, винаги е било така… Почувства се дезориентиран, някак странно не на място. Не, това не е моят дом, помисли си той. И никога не е бил…
Негов дом беше хълмистата равнина на японската префектура Нара. Негов дом бяха Непал и Тайланд, Париж и Прованс… Но не и Белхейвън.
— Питие? — попита Джонас Самартин и пристъпи към бара от тежък махагон.
— Столичная, ако ти се намира — отвърна Майкъл, забелязал, че чичо Сами вече е приготвил две високи чаши с мартини. Едната запази за себе си, а другата подаде на Лилиан. После сипа два пръста водка на Майкъл и хвана чашата си.
— Баща ти обичаше силните и неразредени напитки — отбеляза замислено той. — „Прочистват системата“, казваше… Да пием за него, беше чудесен човек!
Все още прилича на това, което винаги е бил, отбеляза Майкъл. Глава на семейството. И това е съвсем естествено, тъй като самият чичо Сами никога не бе имал свое семейство. Природата го беше надарила с качеството да се справя по най-добрия начин с трудните в емоционално отношение ситуации. Чичо Сами беше спасителната скала за по-чувствителните и следователно по-слаби хора, те можеха да се опрат на него и да забравят всякакви терзания. Майкъл се радваше, че той е тук.
— След малко обядът ще бъде готов — каза Лилиан Дос. По начало мълчалива, сега тя беше почти лаконична. — Ростбиф с яйце.
— Любимото ястие на баща ти — въздъхна чичо Сами. — Особено подходящо за момента, в който семейството най-сетне е в пълен състав…
Сякаш в потвърждение на това изявление, Одри застана на прага, от който се излизаше на верандата. Майкъл не беше я виждал почти шест години. От момента, в който позвъни на вратата му, цялата в синини и бременна във втория месец. Тогава живееше в Ница с някакъв германец, връзката им продължаваше вече няколко месеца. Но германецът не беше реагирал добре на новината, че е бременна. Нямал никакво намерение да създава семейство и я нарекъл „глупачка“. Майкъл го откри и наказа по свой начин, въпреки протестите на сестра си. Странно, но оттогава насам Одри сякаш го намрази. Не бяха разменяли нито дума от деня, в който той я заведе да абортира в една частна клиника. Когато отиде да я прибере, нея вече я нямаше.
Лилиан пристъпи към дъщеря си и Майкъл се възползва от възможността да поговори с чичо Сами.
— Каза, че баща ми е загинал при автомобилна катастрофа — промълви той. — Какво точно е станало?
— Не сега, синко — тихо отвърна чичо Сами. — Нито му е мястото, нито времето. Нека уважим скръбта на майка ти — извади малко тефтерче и надраска нещо върху него с писалката си от солидно злато. — Утре сутринта в девет ела на този адрес — тикна листчето в ръката на Майкъл и тъжно се усмихна: — Ще ти разкажа всичко, което зная. Но сега не бива да безпокоим майка ти… И без това й беше трудно да го понесе…
— За всички ни беше шок — мрачно поклати глава Майкъл.
Чичо Сами кимна и се извърна към двете жени. Гласът му беше топъл: