Пое си дълбоко дъх и усети в ноздрите си миризмата на тялото й. Отново видя спокойното и ведро лице на момичето, изчезнало в пропастта с главозамайваща скорост. Какво ли щеше да се случи между тях, ако не я беше отнесла бурята? В душата му потръпна неясен копнеж, обзе го дълбока тъга. Сякаш някой беше откраднал бъдещето му. Настоящето изведнъж му се стори кухо и лишено от съдържание. Като безсмислената смърт на достоен воин.
Аз съм жив, а тя е мъртва, помисли си той. Къде е справедливостта?
И това беше единствената напълно европейска мисъл, която се появи в съзнанието му за целия седемгодишен период на обучението.
Завърнал се от тъжното пътуване, Цуйо моментално откри този въпрос върху лицето на своя ученик. И с методична последователност се зае да му покаже Пътя. Не толкова, за да получи отговор на своя въпрос, колкото да вдъхне в душата му и други въпроси и по този начин да възвърне равновесието му…
Майкъл отметна завивките и стъпи на дъсчения под с боси крака. Родната му къща тънеше в тишина. Пристъпи към прозореца и дръпна старото перде от кринолин, което още като дете считаше за отживелица. Неясна сянка тъкмо прекосяваше осветената от прожекторите полянка. Той неволно потръпна, съзнанието му — все още замъглено от спомените, някак изведнъж реши, че това е Сейоко, завърнала се от Небитието. Секунда по-късно реалността встъпи в правата си и той разпозна медночервената коса на Одри. Беше облечена в джинси и дебел кремав пуловер с подплънки на раменете. Вървеше бързо, ръцете й бяха притиснати до гърдите.
Майкъл набързо се облече и слезе в притихналия хол. Тук цареше мрак, във въздуха се носеше онази особена миризма, която издават рядко използваните помещения. Отвори вратата и се озова на сантиметри от стреснатото лице на Одри, която вече беше протегнала ръка към бравата.
— Господи, как ме изплаши! — прошепна тя.
— Извинявай.
— Ти винаги си ме плашил — потръпна тя и отново притисна ръце до гърдите си. — Обичаш да ходиш в тъмното, обичаш да ме стряскаш. Някога казваше, че много ти харесва, когато пищя…
— Така ли?
— Да, точно така.
— Това е било отдавна, сега вече сме възрастни хора.
— Може и да сме възрастни, но никой от нас не се е променил — отвърна Одри и се плъзна покрай него.
Майкъл затвори вратата и я последва в кабинета. Тя се отпусна на един от футоните, кръстоса крак върху крак и прегърна малка мека възглавница. Дискретната светлина на настолната лампа позлатяваше кожата й.
— Знаеш ли, че винаги ме е било страх, когато оставам насаме с теб? — промълви Одри. — Изпитвах истински ужас, когато мама и татко отиваха на гости…
— Но все пак дойде при мен в Париж, нали? — изправи се срещу нея Майкъл. — Потърси ме, когато имаше неприятности.
— Само защото бях сигурна, че няма да им кажеш за аборта… Знаех добре за твоето честолюбие.
— Значи все пак съм ти бил полезен с нещо…
Одри замълча. От мястото си Майкъл виждаше луничките по бузите й, изведнъж си спомни как я люлееше в градината, а тя се смееше до захлас. Преди много, много години…
— Нещо, което носи определена полза — продължи той. — Човек не може да включва и изключва по желание… Животът трябва да се живее пълноценно, иначе няма смисъл…
Думите му най-сетне достигнаха до съзнанието й. Одри отметна глава, затвори очи и прошепна:
— Господи, моят живот е такава бъркотия!…
Под спуснатите й клепачи плъзнаха мокри вадички, тялото й леко потръпна.
Майкъл коленичи до нея и я прегърна. Ръцете й се обвиха около врата му с изненадваща сила, главата й се притисна в рамото му.
— Така и не казах сбогом на татко — прошепна тя.
— Аз също.
Тя се дръпна назад, за да надникне в очите му.
— Но той винаги намираше време за теб… Ти беше неговата гордост…
— Защо мислиш така?
— О, стига вече, Майк — тръсна глава тя. — Нали теб изпрати още деветгодишен в Япония? Да усвояваш някаква мистична философия и да тренираш с онези дълги японски саби…
— Катана.
— Да, точно така. Катана… — Одри избърса сълзите от лицето си и продължи: — Татко искаше да бъде сигурен, че ти никога няма да зависиш от друг човек в живота си. Искаше да станеш толкова силен и независим, колкото стоманената сабя, с която тренираш!