Той се обърна и пристъпи към дивана. Одри беше подвила крака под себе си и изглеждаше доста по-спокойна. Седна до нея и се облегна назад.
— Как е починал татко, Майкъл? — попита тихо Одри.
— При катастрофа, поне така ми каза чичо Сами.
— Каза го и на мен…
В стаята се възцари мълчание.
Накрая Майкъл въздъхна и попита:
— Какво имаш предвид, Оди?
Лицето й беше сдържано и хладно.
— Ти ще кажеш, нали беше негов любимец?
— Къде е?
Дебелият кафяв пръст се насочи към масата.
— Искам го!
Дебелият кафяв пръст се поклати в знак на отрицание.
— Вие обещахте да ми го донесете!
Дебелият кафяв пръст промени посоката на движението си и се заби в купчинката на бюрото. В стаята се разнесе миризма на изгоряло.
Ичимада Дебелака тежко въздъхна, огромното му шкембе потърка ръба на бюрото. Тънките му, извити като лък устнички леко премляснаха:
— Не успях да го получа. Много исках, но не успях…
Черните му очи бавно се повдигнаха към двамата посетители, които вдървено пристъпваха от крак на крак. Бяха абсолютно еднакви, облеклото им се състоеше от еднакви шарени ризи, плувни гащета на ярки ивици и плетени сандали.
— Какво е вашето обяснение? — пожела да узнае Ичимада Дебелака.
Доберманите в двора започнаха да лаят и хавайците като по команда извърнаха тави към прозореца. Две хлапета с дълги руси коси притичаха покрай сградата, в ръцете си стискаха каишки със стоманени накрайници, опънати до скъсване от силните кучета.
— Някой е влязъл в периметъра — обади се единият от хавайците.
— Може би е полицията — допълни другият.
— Нищо подобно — тръсна глава Ичимада Дебелака. — Най-вероятно са надушили следите на някой глиган…
— Кучетата или сърфистите? — попита шеговито единият от хавайците.
— Тук е Кахакулоа — отвърна с достойнство Дебелака. Говореше тежко и авторитетно, сякаш словата му трябваше да бъдат издълбани върху каменна плоча и никой не трябваше да се съмнява в тяхната правота.
— Тук не стъпва полицейски крак, освен ако сам не се обадя в участъка.
Кахакулоа се намираше на североизточния край на Мауи, свързан с градчето Вайлуку единствено чрез тесен асфалтов път, който свършваше на няколко мили преди огромното имение. Оттам нататък пътят беше тесен колкото да мине една кола, при това толкова стръмен, че беше достъпен единствено за джипове с двойно предаване и достатъчно разстояние между пода и повърхността на каменистия път. Много от колите, които биха опитали да се доберат до Кахакулоа, все още се търкаляха покрай пътя с разбити картери и локви масло край тях.
— Значи кучетата са прекалено възбудени — изтъкна единият от хавайците.
— Винаги се намира по някой прекалено любопитен турист — отвърна с въздишка Ичимада. — Стопаджии, хипита, търсачи на силни усещания… Те трябва да бъдат прогонени, тъй като това е частна собственост, нали?
— Как не — засмя се първият хаваец. — Частна собственост са и тоновете марихуана, които преминават транзит от тук, братко…
Ичимада Дебелака бавно се надигна. Той беше едър мъж, дори по европейските стандарти. А по японските — истински гигант. Беше висок над метър и осемдесет, огромна планина от тлъстини и мускули. Дребната глава стоеше като залепена на едрото тяло.
Юмруците му бяха като мечешки лапи. Говореше се, че е убивал хора с един удар, но никой не знаеше дали това отговаря на истината.
Вече седма година Дебелака се местеше от един хавайски остров на друг. Знаеше за тях далеч повече от местните жители, които изобщо не се интересуваха от историята на красивата си родина, заети единствено с обслужването на милионите туристи.
— Още сте нови тук, затова проявявам търпение — изръмжа гигантът. — Попитайте останалите служители и ще се уверите в това. Търпелив съм единствено с децата си. За служителите си имам две оценки — добре свършена работа или нищо. В първия случай се разплащам щедро. При втория — гоня. Нямам търпение да чакам второ провинение. Служителите, които не изпълняват възложената им работа, просто престават да бъдат мои служители. И служители на когото и да било друг.
Ичимада Дебелака ясно виждаше нарастващото притеснение на двамата хавайци. И се питаше дали това е добър знак. Не обичаше да наема нови хора, особено пък когато времето за проучване беше малко. Беше се принудил да наеме тези двамата, но ходът на събитията непосредствено след това се беше променил в опасна посока. Операцията стана изключително деликатна и това го накара да съжалява за прибързаното си решение. Никой, дори и най-довереният му служител, не трябваше да бъде участник в нея.