— Ти не се доверяваш на Масаши, нали? — го пита Уде.
— Той е твой оябун — избягна прекия отговор старецът. — Той е оябун на целия клан Таки — най-могъщата подмолна организация в Япония. Затова трябва да си му верен.
— Аз бях верен на Ватаро Таки — отвърна Уде. — Той беше неповторим, той беше магьосник. Но него вече го няма… — млъкна и леко сви рамене.
— Но има „гири“ — изтъкна Шина.
— „Гири“ е непосилен товар. Моят дълг приключи със смъртта на Ватаро Таки.
— Но едва ли е изчезнал. Вероятно го изпитваш към нещо друго…
— Към клана — кимна в знак на съгласие Уде. — Кланът Таки е творение на Ватаро. Затова аз ще бъда верен на всеки, който управлява този клан, независимо от личните му качества.
Шина се зае да приготвя чай, в стаята се възцари пълно мълчание. Едва когато зелената течност кипна и беше разляна в две малки чашки, старецът проговори отново:
— На твое място несъмнено бих си задал въпроса как да бъда лоялен към човек, който се радва от смъртта на баща си и по-големия си брат…
— Ти беше този, който заповяда убийството на Хироши — изтъкна Уде и пръв отпи от чашата си, в съответствие със законите на гостоприемството.
— Не помниш добре — отвърна с приятелски глас Шина и леко поклати глава: — Аз предложих убийството, а Масаши издаде заповедта — раменете му едва забележимо се свиха: — Струва ми се, че моята роля беше второстепенна. Хироши не беше мой брат, а на Масаши, нали? И именно Масаши взе решението…
— Взе го, за да спаси клана Таки — отвърна Уде и разклати изстиналия си чай. — Жожи е слаб, Масаши е единственият, който може да управлява организацията.
— Каза, че Ватаро Таки е бил магьосник — промълви Шина. — Мислиш ли, че и Масаши може да стане такъв?
Уде замръзна и сведе поглед към чашата си. В настъпилата тишина ясно се чуваха стъпките на прислужниците в кухнята. Паузата се проточи точно толкова, колкото изискваше приличието, после гигантът тихо промълви:
— Бъдещето на клана Таки трябва да остане над всичко.
— Аз обещах на Масаши да го направя първия шогун на Якудза.
— Масаши не е Ватаро — поклати глава Уде. — Той не е магьосник, не е неповторим…
— Но аз съм — натъртено изрече Козо Шина, разкривайки най-сетне истинската причина за тази среща.
Уде се замисли, после бавно кимна с глава:
— Ще направя всичко, което пожелаеш.
— Добре — въздъхна Козо Шина. — Няма да променяш абсолютно нищо. Ще продължаваш да изпълняваш заповедите на Масаши, но след това ще ми докладваш за всичко. В случай на нужда ще изпълняваш това, което ти наредя. В замяна на това ще имаш моята закрила и бързо ще се издигнеш — очите на стареца не се отделяха от лицето на гиганта: — Но при едно условие…
— Какво?
— Първо — ще вземеш по-късен самолет. Налага се, защото трябва да се върнеш обратно, до дома на Жожи Таки…
— И какво ще правя там? — любопитно го изгледа Уде.
— Ще ти кажа точно какво да предадеш на Жожи Таки — отвърна старецът. — Много е просто.
— Няма прости неща — поклати глава Уде.
— За теб има — настоятелно изрече Шина. — Никога не забравяй, че служиш на мен и само на мен!
— „Гири“ — въздъхна гигантът.
— „Гири“ — кимна в знак на съгласие Шина.
Грамадният мъж отново въздъхна и сведе глава пред новия си господар.
— Да бъде — рече тържествено той.
Валеше дъжд.
Лицето й беше на стената. Сянка, по-голяма дори от живота.
Майкъл сънуваше Ца.
Беше започнал серия от женски портрети, за всеки от които използваше различен модел. После, без да знае точно защо, изведнъж престана…
Разбра защо е престанал, едва когато се натъкна на Ца. Защото през цялото време беше искал да рисува само една жена, а не няколко. Веднага я нае и започна серията, която го направи известен. Нарече я „Дванадесетте вътрешни аспекта на една жена“.
Имаше правило никога да не се ангажира емоционално със своите модели и до този момент го беше спазвал. Но Ца беше нещо съвсем различно и Майкъл се влюби в нея.
Тя имаше връзка с някакъв мъж, но това не означаваше, че има и морални задръжки. За нея значение имаше само това, което се случва в момента. Довечера, утре? Господи, та това са други моменти, тяхното време още не е дошло!
Да имаш връзка с някого, е все едно да притежаваш някаква вещ, казваше Ца. Минава известно време и виждаш, че цениш тази вещ все по-малко и по-малко, докато накрая тя вече не означава нищо за теб. Значение има единствено актът на притежанието.