— Луната е толкова ярка, че човек вижда всяка песъчинка в тази долина — кимна Майкъл.
— Не съвсем — отвърна Илайн. — Тук има места, на които от векове не е стъпвал човешки крак.
— Вероятно защото са труднодостъпни заради растителността, нали?
— Не — поклати глава тя. — Защото никой няма желание да иде там. Това са свети места, истински еталони във времето и пространството. Древните богове продължават да ги обитават… Така мислят голяма част от хавайците…
Майкъл усети, че момичето говори напълно сериозно, сам той не изпита дори частица от очаквания скептицизъм.
Физиците твърдят, че земното притегляне или неговото отсъствие са факторите, които ръководят Вселената, каза му веднъж Цуйо. Но в същото време вярата ръководи съзнанието. Във всички случаи съществуват много места, на които действат не физични закони, а именно вярата. С течение на времето ще ги откриеш. Няма значение дали сам ще сториш това, или ще ти помогна и аз…
— Ще ме заведеш ли на някое от тези места? — вдигна глава Майкъл. — Искам да видя къде живеят хавайските богове.
Тя втренчено го погледна, очевидно не можеш да разбере дали се шегува, или говори сериозно.
Колебанието й беше кратко, главата й кимна.
— Добре. Но то е високо в планината, трябва дълго да се катерим…
В съзнанието на Майкъл отново изплува кошмарният сън, за миг преживя с разтърсваща сила трагедията, разиграла се преди години в планината Йошино. Отново крещеше името на Сейоко, отново го обзе чувството на огромно отчаяние.
— Няма значение — каза с отсенка на колебание той, безпогрешно доловил вълнението в душата й. До полета за Хонолулу имаше достатъчно време.
Дали съдбата има пръст в предстоящото изкачване, запита се той. Дали е обречен да види смъртта и на това момиче? Господи, какви идиотски мисли ми минават през главата, укори се мислено Майкъл.
Тя го последва в стаята и го изчака да намъкне чифт джинси и тънка памучна тениска. Светлината на звездите изпълваше въздуха като милиони несбъднати желания. Илайн крачеше напред-назад, сякаш не можеше да се примири с ограничението на четирите голи стени.
— Вземи това — подаде му тя един мощен полеви бинокъл. — От там, където отиваме, гледката е фантастична дори нощем.
После тръгна напред. Пътечката се виеше сред висока трева и остри, обрасли с шубраци скали. Цикадите упойващо потракваха, нощта беше изпълнена с тайнствени звуци.
Прекосиха долината. Илайн носеше електрическо фенерче, но то се оказа напълно излишно. Луната и звездите превръщаха нощта в ден. Скоро поеха по стръмния планински склон, родил се преди милиони години от силен гърч на гладкото океанско дъно.
Първата си почивка направиха на височина петстотин метра. Майкъл доближи бинокъла до очите си. Под светлината на звездите светът изглеждаше твърд като гранит и някак необичайно релефен, но от това гледката ставаше още по-възхитителна. На подобно място човек неволно започва да си дава сметка за нищожно микроскопичната частица от времето, която маркира собственото му съществуване в обятията на вечната природа. Гола и жестока, лишена от растителност и живот, тук тази природа се извисяваше с цялото си величие над дребните насекоми, които се раждаха бореха и умираха върху могъщата й гръд.
— Какво гледаш? — попита Илайн.
— Себе си — отвърна Майкъл.
— Дали огледалата някога ще ни кажат това, което искаме да знаем за себе си? — погледна го тя в очите й проблесна напрежение. „Сякаш се опитва да попие дълбоката ми същност, помисли си Майкъл. Сякаш иска да вдъхне част от душата ми.“
Мълчанието се проточи дълго, после Илайн тихо промълви:
— Когато бях малка, всяка вечер на заспиване казвах една и съща молитва… Научих я от един приятел на мама. Предупреди ме да я казвам само когато съм самичка, пред никого да не се издавам, че я знам… Дори пред мама. Ето какво гласеше тя: „ДА“ означава желание. „НЕ“ означава мечта. Нямам други средства да се справя с живота, длъжна съм да използвам „ДА“ и „НЕ“… Позволи ми, Боже, да запазя скрити желанията и мечтите си. Така някой ден ще бъда достатъчно силна, за да се справям и без тях…
Лунната светлина я обвиваше със сребърно було. Хладни синкави лъчи пробягаха по решителните черти на лицето й. Те не само го лишаваха от естествения му цвят, но и му придаваха онази концентрирана енергия, на която е способна единствено бялата и монохромна светлина, от която отсъстват каквито и да било оттенъци.