— Майкъл — прошепна тя. — Вършила съм ужасни неща в живота си…
— Всички ние извършили по нещо, от което се срамуваме — отвърна той и отдръпна бинокъла от очите си.
— Но моите прегрешения са наистина ужасни.
— Тогава защо си ги вършила? — пристъпи към нея той.
— Защото се страхувах — отвърна тя. — Защото знаех, че не ги ли извърша, в живота ми ще настъпи хаос… Страхувах се, че ще се превърна в нула…
— Невъзможно — усмихна се той и поклати глава. — Ти си умна и интелигентна, сръчна и силна… А на всичкото отгоре — и красива!
На лицето й не се появи очакваната усмивка, главата й леко се поклати.
— С една дума аз съм съвършена, така ли.
— Не съм казал това.
— Каза го. И не си единственият. Откакто се помня хората край мен твърдят, че съм съвършена. И така ме лишиха от избор. Не можех да отхвърля отговорността, която носи съвършенството. Точно както не можех да отхвърля факта, че съм жена. Но тази ужасна отговорност ме лиши от детство. Цял живот съм била възрастен човек, Майкъл. Иначе не бих могла да издържа…
Той я гледаше, в душата му се бореха тъга и гняв. Първото от тези чувства беше предназначено лично за нея, а второто за онези, които й бяха внушили една опасна лъжа.
— Наистина ли си повярвала в това? — тихо попита той.
— Да — кимна тя. — И продължавам да вярвам. Защото с течение на времето тази тежка отговорност се превърна за мен в единствен начин на съществуване. Какво бих могла да бъда, ако не съм съвършена? Нищо. Пълна нула! Не бих могла да го понеса!
— Но ти си нещо! — поклати глава той и протегна ръка: — Хайде, нека продължим.
Измина една безкрайно дълга секунда преди пръстите и да докоснат дланта му.
Натикал едрото си тяло в една телефонна кабина в предградията на Уайлуку, Уде довършваше доклада си. Дрехите му бяха покрити с дебел слой вулканична пепел.
— Онзи глупак Ичимада е кроял големи планове и нито за секунда не е мислил за теб… — очите му час по час прескачаха към паркираната до тротоара кола, в която лежеше вързаната Одри. — Наел двама от местните да търсят документа Катей. Аз ги засякох, но документът не беше у тях. Не знаеха у кого може да бъде. Все пак успях да измъкна нещо. Бяха открили една червена панделка, която Филип Дос оставил в наследство на сина си. Говори ли ти нещо тя?
Масаши се замисли за момент, после кратко отвърна:
— Не.
— Алчността се превръща в глупост с онази неизбежност, с която храната се превръща в изпражнения — промълви Уде. — Глупостта на Ичимада го беше направила уязвим. Не само спрямо мен, което не би било толкова недостойно, но и спрямо един „итеки“ — това беше презрителното прозвище за всички европейци, считани от японците за варвари. Но в случая се отнасяше единствено за Майкъл Дос. — Този „итеки“ успя да проникне в строго охраняваното имение на Ичимада!
— А не ти ли е минавало през ума, че Ичимада Дебелака може би е искал да се срещне с Майкъл Дос? — попита Масаши. — Откъде би могъл да знае, че Филип Дос е оставил въпросната панделка на сина си? Очевидно двамата са разговаряли, поне по телефона…
— Не съм мислил за това — призна Уде.
— Знаеш ли къде е в момента Майкъл Дос?
— Да. В къщата на Илайн Ямамото.
— Така ли? — равнодушно проточи Масаши и Уде се учуди на реакцията му при тази наистина необикновена новина. — Искам сестра му Одри да бъде изпратена тук, в Япония.
— Няма да е лесно — загрижено поклати глава Уде. — Майкъл Дос се навърта наоколо, федералните власти положително ще проявят силен интерес към касапницата в дома на Ичимада… Ръцете ми са вързани.
— Няма за какво да се тревожиш. Ще изпратя частния си самолет, всичко ще бъде предварително организирано. Жената ще се качи на борда в сандък с резервни части. Знаеш как става това, вършил си го десетки пъти. Но се налага да почакаш. Ще минат най-малко осем часа, преди самолетът да кацне на летището в Мауи.
— Тъкмо ще имам време да се подготвя.
— Добре. Сега ще проведа още няколко телефонни разговора и ще си осигуря помощта на местните. Къде могат да те открият?
Уде продиктува името на бара, в който беше чакал появата на братята хавайци.
— Намира се в Уайлуку, не може да не го знаят… Още е много рано и сигурно не работи, но аз ще бъда в колата отпред… — замисли се за момент, после добави. — Кажи им да донесат малко от грубата стока…