Какво ли е намислил Масаши, запита се Козо Шина.
— Разбра ли кой уби Филип Дос? — попита на глас той.
— Още не.
— Продължавай да търсиш. А по отношение на Майкъл Дос можеш да следваш указанията на Масаши. Дай му червената панделка. Според мен Масаши е прав този „итеки“ наистина може да ни отведе при документа Катей.
Значи и Шина не си дава сметка за заплахата, която представлява Майкъл Дос, помисли си Уде. Но той е в Япония като Масаши, и той няма представа какво представлява Майкъл Дос по време на действие. И двамата го мислят за обикновен „итеки“, незначителен чужденец.
Уде обаче знаеше как трябва да постъпи. Човек като Майкъл Дос не може да бъде воден на каишка, той е твърде умен и непредвидим, познава отлично значението на „шимпо“ — стратегията на заблудата.
Решението бавно се оформи в главата на Уде. Няма да изпълни заповедите на Масаши и Шина. Тук, на бойното поле, човек трябва да решава сам. Защото от неговите решения зависи дали ще оцелее, или ще се превърне в безжизнен труп. И Уде реши: Майкъл Дос трябва да бъде убит.
Напуснаха непрогледната тъмнина на тесния процеп и излязоха под светлината на звездите. Всичко наоколо блестеше, скалите бяха двуизмерни, сякаш изсечени с нож.
Над главите им плеснаха могъщи криле, Майкъл успя да зърне качулата глава и гневно пламтящи очи. Бухал?
— Внимавай, не се отклонявай встрани — шепнешком го предупреди Илайн и посочи с ръка към гладката, отсечена под прав ъгъл скала на няколко метра от тях. — Когато вали, това се превръща във водопад. Но в сухо време като днешното, скалата е особено опасна, защото е съвършено гладка, като стъкло…
Майкъл приклекна и прокара длан по хладния камък.
— Какво е станало тук? — попита той.
— Зависи в какво вярваш — отвърна Илайн. — Хавайците твърдят, че тук е имало страшна битка. След нея победителите изхвърлили победените от тази скала…
Майкъл протегна врат и направи опит да погледне надолу, после побърза да се отдръпне.
— Според легендата тогава се е родил и водопадът — продължи Илайн. — Бил червен, напоен от кръвта на жертвите.
— Вярваш ли в това? — вдигна глава Майкъл.
— Не зная, това не е моята родина… Но чувствам силата, която се излъчва от това място. Тя е огромна, всеки я усеща…
По лицето й играеха сенки. Сякаш светлината на звездите изведнъж беше придобила плът и кръв, издължената й ръка галеше скулите й, нежно докосваше шията. Тя беше проникнала и в очите й, правеше ги огромни и бездънни като планински езера. Ветрецът развяваше дългата й черна коса. Прилича на гарваново крило, ясно очертано върху фона на звездното небе, помисли си Майкъл.
Изпита чувството, че едва сега вижда истинската Илайн, а това, с което беше контактувал до този момент, беше сякаш икона или портрет, оживял върху платното под четката на гениален художник. Но сега, под звездното небе на това свято място, той изведнъж видя истинската Илайн.
Протегна ръка да я докосне, долови ударите на сърцето й. Дишането й се сля с неговото, двамата се превърнаха в едно цяло — здраво, неделимо, вечно. Майкъл усети как сърцето му се разтваря, как душата му се измъква от дебелата черупка на трупаната с години горчивина, като змия от старата си кожа.
— Илайн! — прошепнаха устните му.
Но тя издърпа ръката си, вълшебният миг отлетя.
— Не! Ти не ме искаш! — отстъпи крачка назад и сякаш се стопи в непрогледната сянка на скалата. — Заблуждаваш се!
— Откъде знаеш какво искам?
По-скоро почувства, отколкото видя ироничната и усмивка.
— Повярвай ми, Майкъл — прошепна тя. — Ти не ме искаш. Би се уверил в това веднага след като ме имаш… Никой не може да ме иска!
— Защо? Какво толкова ужасно се крие в теб?
— Аз съм грозна — потръпна тя.
— Напротив, ти си много красива.
Непрогледният мрак около нея беше ужасен.
— Помня деня, в който разбрах, че мама и татко никога не са мили един с друг — прошепна тя. — Помня нощта, в която разбрах, че те никога не се любят… И скоро ми стана ясно, че между двамата не съществува обич… Как тогава можеха да обичат мен?
От гърдите й се откърти тежка въздишка:
— Заключението ми беше съвсем детско, но в замяна на това категорично и ясно — не могат да ме обичат просто защото не са способни да изпитват обич… Дадох си сметка, че всичко зависи от мен. Всичко, свързано с бъдещето на моето семейство… Помниш ли какво ти казах за отговорността? Правех всичко необходимо да запазя целостта на семейството си. Родителите ми бяха толкова безразлични един към друг, че аз непрекъснато се страхувах. Все ми се струваше, че някой от тях ще обърне гръб и ще си тръгне. И от семейството ни няма да остане нищо. Не можех да си представя какво бих могла да правя след това… Сънувах кошмари, ужасно се страхувах.