Така пораснах. Всеки ден и всяка нощ се борех за съществуването на своето семейство. Превърнах се в единствената свързваща брънка на тънка верига, но нямах друг избор. Години наред страдах от булимия… Знаеш ли какво представлява тя? Болест, предизвикана от пълна липса на апетит. Беше нещо като лудост… Но необходима лудост, жизненоважна за мен. Държах здраво контролния лост и докато той беше там, нищо лошо не можеше да се случи със семейството ми. Баща ми нямаше да ни напусне, майка ми нямаше да ме вземе, за да избяга от него. Всичко беше наред — от гърдите й се изтръгна хладен смях, Майкъл неволно потръпна. — Но дали наистина беше наред? И да, и не. Аз оцелях, семейството ни също. Но в замяна на това почти полудях…
— А сега? — погледна я внимателно Майкъл. — Нали всичко е свършило?
— Да — тихо отвърна тя. — Всичко свърши и аз не съм луда.
— Това, което каза, не може да промени отношението ми към теб — промълви Майкъл.
— Отвътре съм мъртва — прошепна тя.
— Не те разбирам.
— Нещата, които бях принудена да върша… Моля те, Майкъл, не се доближавай до мен… Нещата, които бях принудена да върша, опустошиха душата ми като чума. Там вече няма нищо, аз съм куха, празна… Надничам в себе си и виждам една огромна дупка…
— Каквото и да си вършила, то е било самозащита. Никой не може да те обвинява.
— Но аз съм убивала хора! — извика тя и околните скали й отвърнаха с многогласно ехо.
— Баща ми също е убивал хора — отвърна Майкъл. — А аз добре видях на какво си способна, когато се налага да се защитаваш…
— Изпращаха ме да убивам. Хора, които не познавах, които не са ми сторили нищо лошо…
— И ти чувстваш вина, чувстваш угризения на съвестта, така ли? Значи душата ти е жива!
— Не — въздъхна тя и вече с по-нормален тон добави: — Аз съм прокажена! — гласът й леко потрепна: — Превърнах се в нещо по-различно от нормален човек… В нещо като механична гилотина, в нещо като робот…
— Въпреки това изпитваш желание — меко промълви Майкъл. — Значи имаш и мечти…
— Вече съм прекалено силна, за да изпитвам подобни неща — тъжно поклати глава тя. — Или прекалено твърда. Отдавна съм забравила да мечтая… Всъщност никога не съм умеела да го правя.
— Илайн — прошепна Майкъл. Не виждаше абсолютно нищо в тъмната сянка на Надвисналата скала, но изпитваше непреодолимо желание да бъде там, при нея. Пристъпи крачка напред.
— Майкъл, моля те! Недей!
— Спри ме, ако можеш!
Беше на дъх разстояние от нея.
— Моля те! — разрида се тя. — Недей!
— Кажи ми да спра — тихо отвърна той. Вече чувстваше топлината на тялото й, долавяше дори треперенето му. — Или просто ме отблъсни с ръка…
Устните й се разтвориха под неговите, езикът й го докосна, стенанието й отекна дълбоко в устата му.
— Майкъл! — тялото й се впи в неговото, сякаш заковано с пирони от петите до косата. Той усети тежестта, гъвкавите мускули, увиващи се около него. Но усети и нещо повече — нейната могъща „хара“, вътрешната енергия на тялото, концентрирана в долната част на стомаха. — Изгарям за теб!
Почувства как потъва в могъщите вълни на нейната „хара“. Беше точно такава, каквато му я беше описала: здрава като дебела кожа, твърда като камък, суха като пустиня. Едновременно с това чувстваше и друго: горещата лава на чувствата под железния похлупак, изграден от волята; вулканичната сила на дълго потисканото желание.
И външно тя беше такава, каквато е вътре. Устата й го търсеше с чувство на собственик, ръцете й го стискаха в желязна прегръдка. После краката й се разтвориха и бавно започнаха да се увиват около таза му. Движенията й бяха недвусмислени и ясни — това, което искаше от него гъвкавото й тяло, беше едно: агресивност. Дива и брутална агресивност.
Но нуждата и желанието са две коренно противоположни неща. Те често се смесват и объркват в съзнанието на хората, именно този процес е причина за неразбирателството между половете. Майкъл почувства, не, по-скоро разбра… Илайн нямаше нужда от това, което желаеше. Тя самата не знаеше от какво има нужда, тъй като в живота на всеки човек настъпва момент, в който бремето на нуждата става непоносимо и той неволно го скрива някъде далеч, в най-потайните кътчета на душата си.