— Аз съм готов, Шина-сан — промълви Жожи и изпита чувството, че е самурай, който се готви за бой.
От устата на Шина се изтръгна дълбока въздишка на облекчение.
— Виждам това, Жожи — тихо отвърна той. — И не се съмнявам, че крайният победител ще бъдеш ти.
— Здравей, бабо.
„Слушай, заповяда си Мичико. Стискай зъби и слушай.“ Но сърцето й кървеше, не можеше да търпи мисълта, че миличката Тори е заключена като животно.
— Как си, мила?
— Липсваш ми — отвърна Тори. — Кога ще мога да се върна у дома?
— Скоро, мъничката ми.
— Но аз искам сега, веднага!
Детското гласче прозвуча умолително, пред очите на Мичико изплува малкото, обляно в сълзи личице. „Стига, заповяда си тя. С нищо не помагаш на внучката си, когато се държиш като слабак!“ Насочи вниманието си към звуците, които се долавяха зад гласа на детето, винаги правеше това. Понякога долавяше мъжки гласове, а по-рядко — дори и репликите на отегчените не по-малко от Тори пазачи.
Мичико помнеше някакъв телевизионен сериал, в който приятелката на главния герой беше задържана против волята й. При всяко обаждане на похитителите героят чуваше някакъв особен звук. Накрая успя да определи произхода му — пневматичен чук. Намери карта на всички строежи в града и успя да спаси своето момиче. Оттогава насам Мичико неизменно се опитваше да открие произхода на звуците около внучката си.
Но този път странични шумове нямаше. Не можеше да определи дори дали Тори е в Токио, или някъде в провинцията. Мичико прехапа устни, задачата й се струваше непосилна. Доброто побеждава злото само на кино, а това тук е жестоката действителност. При нея човек никога не знае какъв ще бъде крайният изход.
— О, бабо, много искам да те видя! Искам да се прибера у дома!
Беше дала клетва да отдаде живота си на борбата срещу злото, но сега, слушайки гласа на своята внучка, Мичико изведнъж осъзна, че за тази клетва плаща една прекомерно висока цена. Тори е невинно дете. Въвличането й в такава жестока битка бе ужасно несправедливо.
— Слушай, мъничката ми — направи последен опит тя. — Тори, чуваш ли ме? Добре. Мъжете чуват ли какво си говорим? Не, не гледай към тях. Искам да ми разкажеш какво виждаш през прозореца на стаята, в която се намираш.
— Не виждам нищо, бабо — отвърна детето. — Тук няма прозорци.
— Значи си под…
— Ако още веднъж направите това, ще се принудя да причиня болка на внучката ви, госпожо Ямамото! — прекъсна я груб мъжки глас.
— Кой сте вие? — изгуби самообладание Мичико. Изведнъж всичко й дойде твърде много: заплахите, представата как мъжът с грубия глас малтретира детето. — Къде я държите? Защо не я пуснете?
— Знаете защо, госпожо Ямамото — отвърна гласът. — Не ме карайте да ви напомням, че по този начин си осигуряваме сътрудничеството на цялата ви фамилия.
— Дайте ми да говоря с внучката ми. Искам да…
В слушалката прозвуча рязко изщракване и линията прекъсна. Кръвта на Мичико замръзна в жилите й.
— Тук присъстват тайнствени сили — каза Илайн. — Тук, на Мауи, в самата долина Иао… — очите й възбудено блестяха в здрача, приличаха на очите на пантера, готова за скок. — И на други места в света присъстват такива сили — Стоунхендж в Англия, пирамидите в Гиза и Прованс. Когато бях малка, мислех, че такива сили присъстват на едно-две места в света. Но с годините списъкът непрекъснато се разширяваше…
— Искам да науча всичко за документа Катей — каза Майкъл. Току-що беше станал от леглото. Пристъпи в хола и завари Илайн свита на дивана с чаша горещ чай между дланите. — Ичимада Дебелака каза да питам теб за съдържанието му.
Скоро щеше да съмне. Небето отвъд острите вулканични върхове вече избледняваше, някъде зад прозореца се разнесоха първите птичи трели. Бяха успели да дремнат няколко часа, но умората продължаваше да им тежи. Възбудата от тежката битка в имението на Ичимада беше изсмукала силите им.
Носът на Майкъл беше превързан. Кожата беше разкъсана и подута, но хрущялът бе оцелял.
— От всички места с тайнствена енергия тази на Мауи е най-силната — продължи Илайн. — Хавайците вярват, че в тази долина се събират техните богове. Тук те се бият и любят, хвърлят гръмотевици, къпят се в бистрите струи на дъжда…