— Мичико… — започна той. — Какво стана там, на стадиона за „сумо“?…
— Разбирам какво изпитваш — прекъсна го тя. — Убиха един от добрите ти приятели…
— Това е вярно, но аз говорех за теб — поклати глава Филип.
— О, с мен не се случи нищо особено — сладко се усмихна тя. — Извадих късмет и оцелях…
— Но това нямаше да стане, ако не бях ти казал за онова „фуро“…
— И никога нямаше да разберем, че Дейвид Търнър е агент на НКВД…
Филип примирено кимна с глава. С подобно поведение нямаше да стигне до никъде. Чувството за вина в подобна ситуация е присъщо единствено на европейците, тук то нямаше абсолютно никаква почва.
Прочисти гърлото си, за да скрие напора на чувствата, после тихо продължи:
— Кланът Таки прие добре появата на баща ти… Никой не подозира, че Ватаро Таки и Дзен Годо са едно и също лице…
— Баща ми си е намерил жена — каза Мичико. — След един месец ще сключат брак.
— Странно ли ти се струва това? — внимателно я погледна той, усетил още нещо зад думите й. — След смъртта на майка ти Дзен Годо е живял достатъчно дълго сам… Да не би да ревнуваш?
— Мисля, че е бременна — отвърна Мичико, клепачите й продължаваха да са спуснати. Това беше единственият признак за нейната слепота.
— Затова ли ще се женят? — Филип продължаваше да търси причината за нейното безпокойство.
— Според мен не — отвърна тя, тялото й беше съвършено неподвижно. — Напълно разбираемо е желанието на баща ми да има синове. Защото един ден именно те ще наследят всичко, което е създал…
— Вместо теб, неговата дъщеря, така ли?
— Нямам желание да вървя по неговия път — поклати глава Мичико. — Какво те кара да задаваш този въпрос?
— Какво има, Мичико? — тихо попита той.
— Искам те в себе си! — прошепна пламенно тя. — Веднага, още в този момент!
Тялото й беше лудо, притискаше се в неговото е дива бруталност. Сякаш това, което се таеше в душата и, изведнъж я беше лишило от нежност, сякаш единственото нещо на света за нея беше да го приеме дълбоко в себе си, да го изпие до дъно…
Напълно изтощени, те заспаха в прегръдките си. Когато Филип отвори очи, тя вече беше станала и приготвяше чай. Той се надигна и се настани срещу нея. За разлика от друг път, тя беше останала гола, без дори да наметне кимоното си.
— Мичико?
— Пий — протегна му чашата тя. Беше друга чаша лека, от фин бледозелен порцелан, с изрисувана отстрани златиста чапла. В клюна й се мяташе малка черна рибка, крилете й се разтваряха за полет. Тази чаша той бутна в деня, в който трябваше да убие Дзен Годо, тя беше сигналът, че вече се намира в тъмната спалня.
Покритата с инкрустации кутийка „кьоко“ беше отворена. Нима вътре е била тази чаша? Нима тя е подаръкът? Филип присви очи и внимателно я погледна.
— Пий — повтори Мичико. — Половината.
Той мълчаливо се подчини, после сложи чашата в протегнатата и длан. Тя изпи останалия чай, избърса чашата и внимателно я положи в кутийката. Значи това е нейният подарък… Но защо?
Ръката й затвори капачето, кутийката се плъзна към него.
— За спомен.
Лицето й беше бледо, гласът й едва се долавяше.
— Какво означава това?
— Отивам си — отвърна Мичико. — Връщам се при съпруга си.
— Но защо? Баща ти ли го иска? Знае ли за нашата връзка?
— Решението е мое — поклати глава тя. — Ние с теб имаме семейства, имаме дълг… Свят дълг, който трябва да следваме докрай… Позволихме си да го забравим за известно време, но не можем да продължаваме повече така.
— Защо? — тихо попита той. — Защо трябва да се лишаваме от щастие? Нима можем да бъдем щастливи един без друг?
— За нас щастието е невъзможно…
— Мичико…
— Моля те, нека не правим нещата прекалено трудни! Ти трябва да приемеш…
— Не мога!
— Трябва! — прошепна с треперещ глас тя, всеки момент щеше да се разплаче. — Ако поне малко ме обичаш, сега ще се облечеш и ще си тръгнеш! Веднага, без да се бавиш нито секунда! Без да казваш нито дума повече, без да ме поглеждаш!
Той беше напълно объркан.
— Полудях ли? — извика. — Кошмар ли сънувам? Нима между нас не е имало нищо?
— Трябва да се разделим именно защото между нас е имало нещо!
— Не разбирам!
Тя се приведе напред, косата и докосна малката дървена кутийка. Не пророни нито дума.