Домашният телефон на чичо Сами не отговаряше. Резидентът на БЕМТ в Хонолулу пристигна бързо и се зае да оправя нещата с Националната гвардия. Но това си беше негов проблем, единственото желание на Майкъл и Илайн беше час по-скоро да напуснат Хавайските острови и да последват частния самолет ДС-9, който беше отнесъл Одри.
Чистачките ритмично се движеха, светлините на насрещните коли изглеждаха размазани от ситния дъждец. Сякаш и небето плачеше, в душата на Майкъл трайно се настани черното отчаяние.
— Зная колко ти е трудно — промълви Илайн. — Откакто напуснахме Мауи непрекъснато мълчиш…
— Остави ме на мира и престани да се правиш на психолог! — остро отвърна той. — Не си въобразявай, че всичко разбираш и всичко ти е ясно!
— Защо ми се сърдиш?
— Не ти се сърдя — въздъхна той, съзнавайки, че изпитва точно обратното. — Просто се уморих от твоята сляпа вяра в света на духовете. Много те моля, ако някога отново се окажем на свято място, спести ми тази тайнственост!
— Глупостта на тази тирада ме кара да вярвам, че съм абсолютно права — отвърна тя.
— Това пък какво означава? — повиши тон Майкъл и отново се запита с какво го дразни тази жена. Изведнъж си даде сметка, че през целия полет се е дразнил от нейното присъствие.
— Когато ми спаси живота в Кахакулоа, всичко беше наред — промълви Илайн. — Ти си мъж, от теб се очаква да проявиш героизъм и себеотрицание. Но когато си сменихме ролите и аз спасих твоя живот, нещата изведнъж станаха други, нали?
— Говориш глупости — отвърна той и веднага усети неубедителния си тон.
Продължиха напред в мълчание, само ритмичното потракване на чистачките отмерваше хода на времето.
— Дължа ти извинение — промърмори най-накрая Майкъл. — Имаш право, но не съвсем… Ядосан съм повече на себе си… В онзи самолет се държах съвсем като аматьор!
— Но ти наистина си аматьор, Майкъл — меко каза тя и сложи ръка на бедрото му. — Какво срамно има в това?
— Цуйо, моят сенсей, никога не би ми простил подобно поведение… Ако не беше ти, сега аз щях да съм безжизнен труп!
— Глупаво е да мислиш какво би станало, след като всичко е вече зад гърба ни — прошепна тя. — Не мислиш ли така?
Той мълчаливо кимна. В душата му цареше пълно объркване. Намесата на Илайн наистина беше решаваща, миг преди Уде да го убие. Означава ли това, че тя е на негова страна? Може би. Но ако изпълнява задача на Масаши, тя несъмнено ще иска да запази живота му. Поне докато разкрие загадката, свързана с документа Катей. Стоп! Нали и Уде работи за Масаши? Защо тогава искаше да го убие?
В далечината се появи сиянието на Токио, нощта бързо отстъпваше. Майкъл шофираше механично, въпросите в съзнанието му се блъскаха без отговор, започна да му се вие свят. Някъде дълбоко в него продължаваше да се таи чувството, че изпуска нещо важно от цялостната картина. Нещо, което е тук, съвсем пред очите му…
— Къде отиваме? — обади се Илайн. — Резервацията ни е за хотел „Окура“, но този път не води натам…
— Няма да ходим в „Окура“ — отвърна Майкъл. — Хората на Масаши положително ме очакват и лесно ще открият името ми на рецепцията. След това просто ще се лепнат за мен и ще чакат подходящия миг…
Илайн замислено го погледна, сребърното отражение на дъждовните струйки по стъклото проблесна върху скулата му.
— В крайна сметка ще се окаже, че съвсем не си аматьор — поклати глава тя.
— Ами! — усмихна се той. — Пак съм си аматьор, но имам способността бързо да се уча…
Лилиан го откри в салона.
По-скоро го видя. А също и това, което той беше открил — висока и стройна японка с малка аристократична глава и тесни, силно дръпнати очи.
В такава жена Лилиан не можеше да види никакви признаци на красота, особено сега, след като отдавна вече сърцето й беше затворено за всички представители на източните раси. Все пак призна пред себе си, че в движенията на тази японка се долавяше някаква женственост, неуловима и трудноразбираема за човек като нея. Макар и предназначена за съпруга й, тази женственост беше чужда за света на Лилиан, непозната и може би поради това — дори опасна.
С което беше привлякла и вниманието на Филип, разбира се. Той отдавна беше вникнал в психиката на източните хора, така и трябваше да бъде. Лилиан нямаше нищо против тесните му контакти с тях — те бяха част от работата му, но и много повече. Те бяха негов начин на живот. Дрогата за наркомана, бутилката за алкохолика. Всичко щеше да бъде наред, ако тези контакти се ограничаваха единствено с работата му, но Лилиан отдавна подозираше, че нещата не стоят така.