Сега, наблюдаваща съпруга си в компанията на японката, Лилиан усети как подозренията й се разтварят като незараснала рана. Двамата стояха толкова близо един до друг, че телата им се докосваха. Не се целуваха, но вероятно го бяха правили. Помежду им прелитаха искрите на някаква особена интимност, от която Лилиан неволно потръпна.
Не се любеха, но вероятно го бяха правили. Какво има между тях, запита се Лилиан с нарастващо чувство на отчаяние. Знаеше, че никога няма да научи, не беше сигурна, че ще разбере, дори някой да й го обясни. Чувстваше се като французите от примера на Филип, попаднали на един истински цивилизован човек.
Обзе я зашеметяващо чувство на неадекватност, примесено с черно отчаяние. Имаше усещането, че е малко момиче, попаднало в неразбираемия свят на възрастните. Фактът, че спрямо нея самата се извършва предателство, само подсилваше чувството на неадекватност, струваше й се, че е напълно излишна.
С мъка потисна сълзите на унижение, или поне й се стори, че успява да го стори. Години по-късно, когато се връщаше върху мотивите на собственото си предателство, Лилиан разбра, че в онази парижка нощ е плакала с горчивите сълзи на яростта.
Масаши и Шина стояха на дървеното мостче, издигнато над огромната складова площ в Такашиба.
— Признавам, че сбърках по отношение на Жожи — каза Масаши. — Не допусках, че ще посмее да оспори моето лидерство в клана.
— Аз не ти дадох мнението си, защото ти не го поиска — отвърна Шина. — В крайна сметка това са ваши семейни отношения, никой не може да ви се бърка. Но вътре в себе си усещах, че Жожи няма да се откаже доброволно от наследството на баща ви.
Гледаха разтоварването на един голям дървен сандък в складовата площ под краката си. Работниците бяха облечени в широки и дълги до петите предпазни облекла, в ръцете си държаха гайгерови броячи, чието потракване се чуваше чак горе.
— Май ще се окаже, че брат ми не е битото куче, за което го вземах — изръмжа Масаши.
— Така е — кимна Шина. — И двамата познаваме Дайзо, той едва ли би позволил да бъде победен току-така…
— Жожи го биваше в учението — призна Масаши. — Включително и когато ставаше въпрос за бойните изкуства. Просто не допусках, че ще посмее да ми обяви война. Особено след като го лиших от подкрепата на Мичико — неговия най-силен съюзник.
— Сега разбра, че си допуснал грешка, която струваше скъпо…
— Ще намеря достоен заместник на Дайзо — тръсна глава Масаши.
— Нямах предвид Дайзо, а изгубения авторитет пред хората ти — рече Шина, състареното му лице беше ярко осветено от луминесцентните тръби над главите им. — Ще се наложи да ликвидираш Жожи.
Долу отвориха сандъка, съдържанието му внимателно беше прехвърлено върху здрава количка.
— Съвестта ми вече е обременена от смъртта на един брат, не искам това да се повтаря — поклати глава Масаши.
— А имаш ли друг избор? — попита Шина. — Не отмъстиш ли за безчестието, авторитетът ти като оябун бързо ще се стопи.
Шина отлично знаеше на коя струна трябва да наблегне. Ръководството на клана беше най-важното нещо в живота на Масаши. Цял живот беше живял в сянката на баща си, не желаеше отново да бъде номер две. И това беше напълно разбираемо. Хора, които не трепват пред меча на противника, обикновено са далеч по-податливи пред едно друго, далеч по-мощно оръжие — силата на разума.
Шина отдавна знаеше, че това е проклятието на всеки, който обръща внимание единствено на физическото си състояние. Защото с течение на годините тялото отслабва, силата на мускулите престава да бъде водеща при вземането на решения. И нейното място се заема от разума. Дефиницията за сила в неговото съзнание се промени. Бавно и постепенно, с цената на болезнени сътресения. И накрая разбра истината: силата е самоцел.
— Запознах се с данните от учебния полет на ФАКС — каза той. — Наистина са впечатляващи.
— Трябваше да си там, за да го видиш с очите си — усмихна се Масаши. — Този самолет върши всичко, което беше обещал Нобуо.
— Много добре. А дали е променил фюзелажа според особеностите на товара?
— Да, всичко е готово.
А сега да преминем на по-трудната част, рече си Шина.