Очите им се насочиха към ядрения заряд.
— Как успя да го получиш? — попита Масаши, обзет от неволно страхопочитание.
— Джибан има връзки навсякъде — отвърна Шина. — Както и могъщи съюзници.
— Колко е малък — прошепна Масаши, без да сваля очи от бомбата, която внимателно бе насочена към подземните лаборатории.
— Такъв трябва да бъде — отвърна Шина. — Но не се заблуждавай от размерите. Този заряд ще изравни със земята една трета от Пекин. Обитателите на останалите две трети ще умрат в рамките на няколко дни, а тези на предградията — най-много след седмица.
— Но далеч преди това Китай ще е капитулирал пред нашите условия — тръсна глава Масаши. — И Япония най-сетне ще получи достатъчно жизнена площ за своя народ!
Представи си Хирошима и Нагасаки, представи си пламтящия въздух, превърнал стотици хиляди хора в купчинка пепел. После си представи космическия катаклизъм, който ще предизвика детонацията на атомната бомба над Пекин. Неговата бомба. Името му ще остане завинаги в историята. Светът ще помни него — Масаши. А не Ватаро Таки, превърнал се в легенда за толкова много хора.
Играта на момчетата беше към края си. Мъжете бавно започнаха да развалят кръга около игрището. Остана само един. Изчака полянката да се обезлюди, после направи няколко крачки и се отпусна на пейката до Лилиан. Беше човек с приятни черти, очевидно французин. Разтвори „Интернешънъл Хералд Трибюн“ и се задълбочи в четене.
Момчетата се смееха и закачаха, бузите им бяха зачервени от току-що приключилата игра. Под краката им се вдигаха малки облачета прах. Лилиан отново се учуди на факта, че тук се чувства съвсем като у дома. Безкрайно далеч от притесненията, които я обземаха преди излитането от летище „Дълес“.
Денят преваляше, светлината стана богата и плътна, сякаш взета от картината на гениален импресионист. Слънцето беше надвиснало над западните квартали, небето беше теменуженосиньо, дълбоко и чисто. Полъхна хладен ветрец. Смехът на децата заглъхна в далечината, над дърветата се издигна самотен балон.
Мъжът до нея сгъна вестника и вдигна глава. Запали цигара, дръпна няколко пъти, после стана и бавно тръгна към улица „Риволи“.
Малко по-късно си тръгна и Лилиан. Пое отново по Шан-з Елизе, но този път в обратна посока. Уличните продавачи вече прибираха своите сергии, по тротоара бавно се разхождаха хванати за ръце влюбени. Младеж с дълга коса свиреше тъжна мелодия на испанска китара. Лилиан пусна монета от пет франка в шапката, сложена направо на тротоара. Момчето се усмихна, устните му се свиха в беззвучно „merci madame“.
Прибра се в хотела и се насочи към бара. Поръча си лек коктейл и с облекчение протегна дългите си крака. За един кратък миг долови одобрителните погледи на мъжете и жените, изпълнили полутъмното помещение. Без колебание събу обувките с високи токове и с удоволствие размърда босите си крака по мокета.
Питието пристигна, тя отпи една глътка бавно. Хрумна й да отиде до регистрацията и да ги помоли да запазят маса в някой от най-добрите ресторанти на града. Ще се наслади на една отлична вечеря, а утре може да се върне у дома. Във Вашингтон или Белхейвън… Ако това наистина е нейният дом. Дали някога е бил такъв, запита се тя. Може би всичко зависи от смисъла който човек придава на една сграда…
За секунда си позволи лукса да си представи, че постъпва точно така. Но изпита единствено чувство на празнота. Защо човек трябва доброволно да се завръща в чистилището? На този въпрос отговор нямаше.
Въздъхна и отвори вестника, който онзи мъж в Тюйлери беше оставил на пейката. Събитията рязко ускориха своя ход. Имаше чувството, че язди кон, който изведнъж е преминал в галоп. Но това й беше приятно, никак не й се искаше да слезе от седлото.
Бавно разгърна вестника на определената страница, отпи глътка от коктейла и прочете съобщението предназначено само за нейните очи.
— Здрасти — рече Стик Харума, поклони се и протегна ръка.
Илайн стреснато я пое.
— Влизай, тук ще станем вир-вода — покани я той. Беше облечен в джинси „Ливайс“, маратонки „Ел Ей Гиър“, къси бели чорапки, върху широката тениска имаше сребърен надпис „КАУБОИТЕ НА ОХАЙО“. Лицето му би било напълно обикновено, ако не беше вътрешната енергия, която струеше от него. Илайн усети как неволно се заразява от нея. — Хей, Майк… усмивката на Стик Харума се стопи при вида на лепенките и бинтовете, които трудно прикриваха многобройните рани на Майкъл. — Някой май се е опитал да ти смени физиономията, а?