На всичкото отгоре Токио беше една метрополия, застроена напълно хаотично. Центърът, а и предградията, представляваха истински лабиринт от широки булеварди и тесни улички, преплетени по невъобразим начин. Сградите нямаха номера, дори кореняците прибягваха до услугите на полицията за адреси, които често се оказваха на няколко преки от родния им дом.
Пробивайки си път сред тълпата, Майкъл изпитваше дълбоко смайване от това стълпотворение на хора и механични средства за придвижване. Стик е прав, помисли си той. Наистина отдавна не съм идвал тук. Разбира се, помнеше невероятните задръствания на Токио, но спомените имаха способността да се деформират в съзнанието. Действителността наистина го обърка. Как е възможно толкова хора да се натъпчат в това ограничено пространство? Беше чувал за хотелите капсули любимо място за пренощуване на бизнесмените от провинцията, но никога не ги беше виждал. В тях стаите липсваха, заменени от нещо като капсула с размери два на един. Гостът пропълзяваше вътре и лягаше на тънкия футон. Обзавеждането се състоеше от малка лампичка и радиочасовник. За японците подобен начин на нощуване беше съвсем в реда на нещата. За разлика от американците, които положително биха изпаднали в истерична криза. Пренаселеността беше нещо съвсем нормално за тази страна, хората свикваха с нея още от най-ранното си детство.
Майкъл се спря пред витрината на някакъв универсален магазин. Пред очите му мигаха разноцветни лампички, в дебелото стъкло до себе си видя отражението на Стик Харума.
— Забрави да вземеш чадър — промърмори приятелят му и отвори един над главата на Майкъл. — Как се чувстваш, приятел?
— Не знам — въздъхна Майкъл.
— Ела да ударим по един зъб — предложи Стик и тръгна към вратата на магазина. Помещението беше огромно, истински град сред града. Вътре имаше шест ресторанта, Стик избра онзи, който се намираше на покрива. Не след дълго се настаниха на масичка до прозореца, панорамата към нощно Токио наистина спираше дъха. Навсякъде блестяха огромни неонови реклами, над Шинжуку се преплитаха разноцветните лъчи на мощни прожектори.
— Мисля, че ще е по-добре да ми разкажеш всичко — въздъхна Стик, след като им взеха поръчката.
Наистина трябва да се разтоваря пред някого, каза си Майкъл. Вдигна поглед към приятеля си, за пръв път след обаждането на чичо Сами, съобщил тъжната новина за смъртта на баща му, той се почувства в безопасност.
— Ето как започна всичко — въздъхна той и вече не можеше да се спре. Разказа му всичко с най-големи подробности, спести единствено подозренията си по отношение на Илайн. Не искаше да влияе на Стик, предпочиташе да чуе непредубедените му впечатления от нея. И приключи с въпрос:
— Какво мислиш за Илайн?
Поръчката им беше пристигнала, Стик вече се беше нахвърлил на храната.
— Първо ти ми кажи защо си се свързал с Илайн Ямамото — промърмори той.
Майкъл замалко не изпусна пръчиците за хранене.
— Какво?! Тя се представи като Илайн Шинжо!
— Излъгала те е — отвърна Стик и на лицето му се изписа дълбока загриженост. — Майк, тази жена се казва Ямамото, баща и е Нобуо Ямамото — президент на корпорацията „Ямамото Хеви Индъстриз“!
Сякаш някой натисна спусък на пушка в главата на Майкъл. Загадъчният мрак изчезна, на негово място се появи ослепителна светлина. Спомни си за разговора, който проведе с чичо Сами след преговорите на високо равнище във Вашингтон. Още тогава беше убеден, че Нобуо Ямамото има свои тайни мотиви за прекъсване на разговорите в клуба „Елипс“. Тогава му се стори доста странно, че ръководителят на японската делегация търси повод за проваляне на преговорите. „Защо се придържа към подобна линия?“, попита чичо Сами той. А Джонас го посъветва да мисли единствено за задачата, която му предстои — кой от Якудза е имал интерес от убийството на Филип Дос и защо го е сторил…
После се сблъсквам с дъщерята на Нобуо на далечния остров Мауи, въздъхна вътрешно той. Сблъсквам се в буквалния смисъл на думата. Тя признава, че е от Якудза и става мой партньор. Защо? Какви са целите й? Какво става, дявол да го вземе?!