— След като е дъщеря на Ямамото, откъде знае всичко за плановете на клана Таки? — попита с леко недоверие той.
— Добър въпрос — призна Стик Харума. — Малцина от местните хора биха му намерили отговор… Но аз съм надеждно включен в бюрократичната система, която движи всичко в тази страна. Чувал ли си някога името Ватаро Таки?
— Кръстникът на Якудза? — вдигна шава Майкъл. — Че кой не е чувал за него?
— Е, добре. Мичико — майката на Илайн, е негова осиновена дъщеря… След смъртта му кланът се разкъсва от противоречия. Оябун е най-малкият син Масаши, но се говори, че за да вземе властта, той е убил най-големия си брат Хироши… Това са само слухове, но Масаши със сигурност е изхвърлил от ръководството на клана средния брат Жожи и е заграбил властта. Никой не знае на чия страна е тяхната природена сестра Мичико. Тя е била вярна до гроб на Ватаро, но старецът вече го няма…
Майкъл потръпна, очите му не се отделяха от лицето на приятеля. Исусе Христе, помисли си той. Илайн е вътре във всичко това, възможно е да работи за всяка една от враждуващите групировки.
— Стик — тихо промълви той. — Аз съм в беда, имам нужда от твоята помощ!
— Казвай, ще направя всичко, което е по силите ми — отвърна Стик Харума и махна с пръчицата си по посока на чинията му: — Няма ли да опиташ това „сашими“? Ще бъде жалко за хубавата храна!
— Вземи го — побутна чинията Майкъл. Нещо нямам апетит…
— Грешка — отбеляза Стик и размени чиниите. — Добрата стратегия се нуждае от пълен стомах — набоде късче сурова риба и внимателно го натопи в соев сос: — Гладът не е добър съветник на никого.
Майкъл се усмихна, мрачното му настроение започна да се разсейва.
— Все си си същият! — отбеляза той. — И слава богу, че е така!
— Бог няма нищо общо с това — поклати глава Стик и набоде ново парченце риба. — Бог е една пагубна за честните хора концепция и нищо повече!
— Сега разбрах колко много си ми липсвал, приятелче — усмихна се Майкъл.
— Така вече е по-добре — доволно въздъхна Стик и бутна настрана празната чиния. — Казвай сега какво искаш да направя.
Майкъл бръкна в джоба си и извади тъмночервеното шнурче. Постави го на масата и попита:
— Познато ли ти е това?
Стик го взе в ръка и внимателно започна да го разглежда.
— Не е ли взето от храма? — тихо попита след известно време той. Не беше нужно да уточнява от кой храм. Двамата бяха учили при един и същ сенсей, знаеха за какво става въпрос.
— От там е — кимна Майкъл. — Баща ми го оставил на Мауи и поръчал да ми го предадат. По време на полета насам непрекъснато мислих. Вече съм сигурен, че шнурчето ще ме заведе при документа Катей…
— В храма?
— Точно така.
— Добре, да предположим, че си прав — замислено промълви Стик и се облегна назад. — Но какво ще правиш с Илайн Ямамото? Не знаеш каква е нейната роля в цялата история, не знаеш какво иска… Как мислиш да разбереш?
— Именно затова ми е нужна твоята помощ — отвърна Майкъл.
— Какво стана?
Лицето й беше мъртвешки бледо на трепкащата светлина, която идваше откъм доковете. Помисли, че никога в живота си не беше виждал такъв ужас, изписан върху човешко лице.
— Тори не е там — промълви Жожи. — Преместили са я другаде.
— Защо?
— Вероятно поради моето предишно проникване, поради смъртта на Дайзо, поради факта, че Масаши знае за моите намерения… Казва ли ти някой?
— Жожи-сан — промълви с пресъхнала уста Мичико. — Ние трябва да открием внучката ми!
— Но тя може да бъде навсякъде… Тя…
— Не, не! — разтърси дрехата му Мичико. — Не искам да говориш така! Разполагаме само с тази нощ, за да я открием! — хвана ръката му и рязко го дръпна: — Хайде! Махни този пистолет, не можем да си позволим да вдигаме шум… Вземи това… — в ръката на Жожи се озова дълъг и остър кинжал „танто“.
Мичико се обърна и закрачи по коридора. Слепотата изобщо не я притесняваше, отдавна се беше научила да използва останалите си сетива. На практика Жожи беше този, който се препъваше в тъмнината. Тялото му силно се блъсна в нейното, тъй като Мичико изведнъж се закова на място. Той усети нещо необичайно, протегна ръка и учудено прошепна:
— Катана ли държиш?
— Тихо! — изсъска предупредително тя. — Някой идва!
Жожи напрегна слух, но долови единствено далечното бучене на агрегата. После ноздрите му уловиха миризмата на топла храна, някой безгрижно си подсвиркваше. Миг по-късно видя фигурата на един боец — якудза, която пресече бледото кръгче светлина, хвърляно от малка крушка високо на тавана. В ръцете на боеца имаше поднос с храна, той се приближаваше към тях. Делеше ги тясната стълба, която водеше към улицата.