Жожи видя острието на катаната в ръцете на Мичико, блеснало за миг на бледата светлина. Боецът се закова на място.
— Името ти! — повелително заповяда Мичико.
Боецът покорно го съобщи.
— Къде държите момиченцето?
— Какво момиченце? — учудено попита боецът. — Не зная за никакво…
Острието се стрелна напред, от устата му се откъсна уплашен вик. Ризата се разцепи, кръв бликна от плитката рана на гърдите му.
— Заведи ни при нея! — просъска Мичико.
Човекът мълчаливо кимна с глава и ги поведе надолу по стълбите. Спуснаха се на нивото на складовата площ и продължиха надолу, по тясната стълба за подземията. Тук машинното боботене се чуваше много по-ясно, перилата леко потръпваха от вибрациите.
Скоро се озоваха на подземния етаж и поеха по тесен, неизползван от години коридор. Навсякъде имаше паяжини и прах, в краката им валяха полуизгнили сандъци. В дъното се виждаше една-единствена врата.
— Там е — посочи с ръка боецът. — Но няма да я измъкнете жива, а и вие самите ще бъдете убити!
В следващия миг Мичико стовари дръжката на катаната върху главата му, очите на боеца се изцъклиха. Жожи ловко подхвана таблата с храна, тялото безшумно се свлече на пода. Очите му се отправиха към Мичико.
— Защо се колебаеш, Жожи-сан? — тихо попита тя.
Жожи погледна към безжизненото тяло в краката си, после премести очи към вратата.
— Може би ще се окаже прав — тихо отвърна той. — Те сигурно ще я убият…
— Едва ли, стига да действаш правилно — тръсна глава Мичико. — Ще проникнем под предлог, че носим храната — наведе се и придърпа безжизненото тяло на боеца в тъмния ъгъл, после стисна катаната с две ръце и заповяда: — Хайде!
Жожи изпъчи гърди и напълни дробовете си с въздух.
— Не забравяй, че трябва да ги накараме да говорят! — предупреди го Мичико.
Той почука на вратата и приглушено извика:
— Вечерята!
Вратата се открехна, зад нея надникна едно лице, дулото на едрокалибрен револвер се насочи в гърдите на Жожи.
— Кой си ти? — подозрително попита онзи.
Жожи веднага го позна — беше един от онези, които охраняваха Тори. Отвори уста и каза първото име, което му дойде наум.
— Не те познавам — предпазливо отвърна боецът.
— И аз тебе — усмихна се Жожи — Просто изпълнявам поръчката…
— Значи си добро момче, а? — ухили се онзи и отвори широко вратата.
Жожи пристъпи прага, в същия момент зад него се стрелна фигурата на Мичико с вдигната над главата катана.
— Но какво…
Смайването едва започна да се изписва върху лицето на боеца, когато острието потъна дълбоко в тялото му.
Жожи захвърли подноса, приведе се към пода и дългия кинжал излетя от ръката му. Острието свирна във въздуха и се заби до дръжката в гърдите на втория якудза, който вече беше започнал да се надига от мястото си.
Тори се събуди от шума и крехкото и телце се надигна от парцаливия футон в ъгъла.
— Бабо! — извика тя и разтърка очи. — Сънувам ли?
Мичико се втурна напред, препъна се в тялото на убития на входа, миг по-късно детето беше в прегръдките й.
— Не сънуваш, мъничката ми! — прошепна тя. — Наистина съм тук! — от мъртвите и очи капеха горещи сълзи.
— Знаех, че ще дойдеш, бабо — притисна се в нея Тори. — Защо плачеш?
Мичико се извърна към Жожи и прошепна.
— Не й позволявай да гледа!
Имаше предвид окървавените трупове на пазачите.
— Тези хора спят ли? — попита Тори.
— Да, миличка. Умориха се да те пазят и заспаха… — Мичико почти се задави от лъжата, но топлото телце в обятията й я накара да се почувства като новородена. „Животът отново има смисъл“, каза си тя. После отправи една гореща благодарствена молитва към Мегами Кицуне — богинята — лисица. Беше дълбоко убедена, че именно тя е запазила живота на скъпата й внучка.
Уверил се, че и двамата пазачи са мъртви, Жожи се наведе и издърпа дългия нож. Избърса острието му в дрехите на убития и тръгна да излиза от тясната стаичка.
— Как си, мъничката ми? — попита Мичико. Облекчението й беше огромно, главата й се завъртя. Изведнъж й се наложи здраво да се облегне на ръката на Жожи.