— Мъчно ми беше за теб, бабо — отвърна Тори и зарови лице в гъстите коси на Мичико. — Липсваше ми тази приятна миризма…
Прашният коридор беше пуст, боботенето на невидимия агрегат — оглушително.
— И мама ли е тук? — попита Тори, устата й се разтегна в прозявка. Всеки момент щеше да заспи.
— Скоро ще я видиш — отвърна Мичико. — Съвсем скоро, мое смело дете!
Лилиан остана дълго на мястото, очите й не виждаха нищо. Раздвижи се едва когато ароматът на запарения чай достигна до ноздрите й. Доближи чашата до устните си и отпи една глътка.
Когато се събуди, видя жълто-кафява пеперуда, потрепваща на листата на папратите. Краченцата й леко се докосваха до зеленината, после крилата се размахваха и пеперудата продължаваше своя път. По листата на лозата оттатък прозореца съсредоточено пълзеше малка гъсеница.
Колко различни са тези същества, помисли Лилиан. Но само след една седмица те ще бъдат еднакви като близнаци, над папратите ще пърхат две жълто-кафяви пеперуди.
Две коренно различни същества, които в крайна сметка се оказват еднакви. Като мен. Вчера бях гъсеница, в това състояние прекарах десетилетия. А днес съм пеперуда. Преживях пълна метаморфоза, освободих се от оковите на предишния си живот, получих своето удовлетворение.
Видя го в момента, в които влезе в ресторанта. Висок и строен мъж с посивяла коса и проницателни сиви очи. Тя беше облякла своя костюм от „Диор“, чувстваше се лека и свободна. Страхотно свободна.
Той беше облечен в сив костюм на тъмносини райета същия, който му беше избрала Лилиан. Стоеше му отлично. (Преди години се обличаше единствено в старомодни вълнени костюми с широки ревери.)
Видя го веднага, защото знаеше къде да го търси — на ъгловата маса вдясно от вратата. (Често се шегуваше с този негов навик — той винаги сядаше там, независимо от ресторанта, в който се намират. Доста по-късно й обясни, че това е част от подготовката му, и тя изпита истинско възхищение от този факт.)
Главният келнер я отведе до масата му, той стана и я целуна по бузата. После й поръча джин с тоник, самият той пиеше кампари със сода. Вече беше успял да възприеме парижката традиция да поема леки питиета с храната си.
— Как си?
Никога не се обръщаше към нея по име, дори не използваше прилагателни. Позволяваше си това само в леглото, когато се любеха. Но тогава беше изключително мил — сякаш искаше да си навакса за въздържанието.
— Случи ли се нещо по време на пътуването?
Съвсем типичен за него въпрос. Не каза: добре ли пътува? Лилиан отдавна беше забелязала, че той винаги се стреми да получи някаква информация, дори и в най-личните разговори. Вероятно и това беше част от подготовката му.
— Беше приятно — отвърна тя и кимна на главния келнер, който лично й поднесе питието. Тук идваха редовно и персоналът ги познаваше.
— Тогава да пием за срещата — вдигна чашата си той. — Радвам се да те видя.
— Казваш го така, сякаш не си бил сигурен, че ще се срещнем — погледна го в очите тя. Беше я научил на това, беше я научил на още много полезни неща. Като например да определя националността на хората по чертите на лицата им.
— Честно казано, имах известни съмнения — кимна той.
— Защо? Нима някога съм пропускала нашите срещи? — в очите му ясно се забелязваше наличието на известна нервност.
— Не си — кимна той. — Но сега обстоятелствата са по-особени — стремежът му да се придържа максимално близо до истината правеше репликите му къси и малко напрегнати. — Това е нашата последна среща — винаги имаше какво да се научи от интонацията му, от начина, по който подреждаше фразите си.
— И ти си помисли, че краката ми ще изстинат, а?
— Моля?
Обичаше обърканото изражение на лицето му. Отчасти защото то се появяваше изключително рядко, отчасти — защото причината беше тя самата.
— Исках да кажа, че ще променя решението си в последния момент…
— Така се чувствах в дните, преди да се оженя — замислено промълви той. За жена си споменаваше изключително рядко. Майка й била еврейка и това усложнявало нещата. Знаел, че ще си има неприятности, ако този факт изплува на повърхността. И той изплувал. Тайната разкрил един от съперниците му, който искал да го провали. Станало обратното и съперникът бил този, който претърпял провал. Но жена му била затворена и подложена на мъчения. Не успяла да се оправи оттогава нататък живеела по санаториуми. Той ходел при нея всяка седмица.