— И на мен ми изстинаха краката — добави с усмивка той. — Не защото не я обичах… Напротив — обичах я много… Но все пак… — Лилиан продължаваше да следи изражението на очите му. — Беше важна бих казал дори съдбоносна стъпка… Понякога човек трудно променя живота си… Съзнанието му отказва да се промени… Не мислиш ли?
— Зависи — отвърна тя.
— От какво? — любопитството му беше искрено и неподправено, тя много го харесваше такъв.
— От човека, от обстоятелствата… — тя отпи глътка питие и добави: — Промяната е трудна, когато човек е щастлив или нещастен… Лично аз не бях нито едното, нито другото… Затова приветствам промяната. Тя ме кара да се чувствам свободна.
— И никакви задни мисли, така ли? — по-скоро констатира, отколкото попита той. Отново съвсем в своя стил.
— Никакви.
— Разбирам — кимна сериозно той. — Това е хубаво — на лицето му се появи внезапната, чаровна усмивка, която го превръщаше почти в момче. А тя си спомни за деня, в който се бяха запознали. Благодарение на сестра му, с която Лилиан беше добра приятелка.
Срещнаха се тук, в Париж. В едно бистро на булевард „Сен Жермен“, което Лилиан често посещаваше. Обичаше да седи пред чаша аперитив и да наблюдава шумните групи студенти, които се събираха там. Младежите викаха и се смееха, а понякога и пееха стари, но любими шлагери, най-често от репертоара на Пийт Сигър. Обземаше я носталгия, в главата и нахлуваха спомените от нейните студентски години. Тогава това беше единственият начин да забрави за Вашингтон, за постоянното отсъствие на Филип.
Сестра му беше приятна жена, макар че Лилиан я считаше за малко простовата. С няколко години по-млада от самата нея. Оказа се обаче, че проблемите им са едни и същи. Съпругът й я мамеше, едновременно с това много държеше двамата да изглеждат като една съвършено щастлива семейна двойка. Мислела да го напусне, сподели един следобед сестрата. Но нямала куража да го стори.
От този ден нататък Лилиан прекарваше голяма част от времето си с нея, непрекъснато я убеждаваше да напусне неверния си съпруг. Но сестра му просто не можеше да го стори. Нямаше сили за подобна рязка промяна, самотата я плашеше. Животът й бил прекалено монотонен, казваше тя. Единственото й развлечение било да си фантазира разни мръсни неща, които върши с един колега в службата. Гадно и греховно, нали?
Нищо подобно, увери я Лилиан. Вече живо се интересуваше от живота на сестрата. Струваше и се много забавно да гледа отстрани в живота на някой друг, да вижда грешките му, да предлага готови решения. Това я караше да се чувства нужна. Не, не просто нужна… А по-скоро полезна. Подобен род фантазии са нещо съвсем в реда на нещата, казваше Лилиан и си спомняше за собствените си мечти. Всъщност какво пречи на сестрата да ги превърне в действителност? Не, това е невъзможно, беше отвърнала другата жена. Би било грях. Но защо, възпротиви се Лилиан. Не може да обърне гръб на досегашния си живот, защо поне да не го направи по-приятен?
Бавно и търпеливо, в продължение на много следобеди, Лилиан обработваше сестрата. Изтъкваше й всички предимства от една извънбрачна връзка, едновременно с това започна да си дава сметка, че и тя самата би могла да има такава…
И точно в този период й го представиха. Един ден сестра му го доведе в бистрото. Самотен дипломат, назначен току-що в своето посолство в Париж. Моята отпуска е към края си, срамежливо се беше усмихнала сестрата. Ще бъдеш ли така любезна?…
Разбира се, че ще бъде, кимна Лилиан. Дори нещо повече — тя жадуваше за срещите си с него. Беше потисната и самотна, при това в най-романтичния град на света.
Дали се изненада от факта, че този човек се оказа Дейвид Търнър? Или по-скоро онзи, когото тя познаваше под името Дейвид Търнър? Мъжът, към когото изпитваше дълбока симпатия преди години… Мъжът, когото беше спасила и който беше изчезнал без следа… Мъжът, който отново щеше да стане изповедник и господар на Лилиан. В един свят на тайни игри и шпионаж, за който тя отдавна мечтаеше…
Все още беше красив. Дори повече, отколкото на младини. Разбира се, трябваше да промени това-онова по себе си, главно облеклото. Иначе си беше същият — силен и властен, стабилен като алпийски масив. Неговият свят беше очертан от ясни и вечни граници — това и позволи да стори същото и със своя. Хаосът на живота й с Филип изчезваше в мига, в който срещаше погледа му. Този мъж никога не я изоставяше. Напротив тя беше тази, която се разделяше с него, поне за известно време. Какви по-удобни условия за една красива, макар и тайна любовна връзка? И кой би могъл да предположи, че животът ще я срещне отново с един мъж, когото определено беше харесвала?