— Как е Мими? — тръсна глава Лилиан и се върна обратно в действителността.
— Добре е — отвърна с усмивка той. — Непрекъснато пита за теб.
— Много ми липсва…
— Добре — рече той и покри ръката й с длан.
— Все се каня да те попитам… — лицето й поруменя, в очите й се появи смущение: — Защо прибягна до Мими? Защо сам не дойде при мен?
— Честно казано, не знаех как ще реагираш — отвърна той. — Тогава, в Токио, аз изчезнах без дори да ти се обадя. Беше наложително, разбира се… Но не знаех дали ще го разбереш.
— Помня деня, в който те доведе Мими — усмихна се Лилиан. — Дори за миг не бях допускала, че някога отново ще те видя… Поне тогава бях сигурна в това… Сега обаче си мисля, че срещата ни е била предопределена… През цялото време съм знаела, че пак ще те видя. Издържах до този миг благодарение на нещо, на което ти си ме учил… На търпение…
— Така и не успях да ти благодаря за всичко, което направи за мен в Токио — тихо промълви той.
— О, не — стисна ръката му тя. — Отдавна си ми благодарил, освен това продължаваш да го правиш…
Очите им се срещнаха.
Време е да се пресече Рубикон, рече си с въздишка Лилиан. Отвори чантичката си и извади от нея малко пакетче. Протегна ръка и го постави пред него.
— Донесох го — рече.
Ето. Край. Всичко свърши. Леко, без затруднения.
— Това не е краят — сякаш отгатна мислите й Евгений Карск. — Да пием за новото начало, по-прекрасно от всякога.
Чашите тихо звъннаха.
Когато Илайн се събуди, Майкъл вече го нямаше. Опипа футона в малката стая на Стик Харума, намести се на вдлъбнатината от тялото му. Леко погали завивката и затвори очи. Започна да го сънува, без да спи.
Когато отново отвори очи, вече беше готова за ставане. Уви се в едно от кимоната на Стик и отиде в банята. Днес ще трябва да си купим малко дрехи, каза си тя. Когато излезе, Стик вече беше на крака и приготвяше закуската.
— Видя ли се с Майкъл? — попита тя.
— Излязъл е, преди да се събудя — отвърна той, ръцете му ловко правеха оризови топчета. — Обичаш ли такива неща за закуска?
— Не особено.
— И аз — усмихна се той. — Какво ще кажеш ако отскочим до едно място в Шинжуку и хапнем палачинки?
Илайн се засмя.
— Бас правя, че там ходят всички американци в Токио.
— Точно така — кимна той. — Там се предлагат най-добрите палачинки от тази страна на екватора!
— Никога не съм вкусвала палачинки…
— Значи никога не си живяла като хората!
Един час по-късно Илайн вдигна глава над масата и попита:
— Това какво е?
— Кленов сироп — вдигна малкото шишенце Стик. — Полива се върху палачинките…
Тя погледна със съмнение тъмната течност, която приличаше на горчиво лекарство.
— Трябва! — настоя Стик Харума. — Иначе нищо няма да разбереш. Без кленов сироп паланката е нищо.
Илайн внимателно наклони шишенцето над чинията си. Отхапа от крайчето на палачинката и кимна с глава:
— Прав си, наистина е вкусно…
Беше я завел в „Раят на палачинките“ — заведение, заемащо мецанина на висока сграда с търговски кантори. Стените бяха изцяло остъклени, през тях се откриваше отлична гледка към Кабуки-чо — източната част на Шинжуку. Улиците бяха задръстени от шарена тълпа, не се виждаше дори квадратен метър свободен асфалт.
Хром и ламперия от фалшиво розово дърво придаваха на заведението приятен ретро вид. Хората идващи тук да похапнат палачинки, бекон с яйца или телешко с картофи, допълнително допринасяха за това впечатление. Тийнейджърите носеха кожени якета и тесни сака по модата на 50-те години, смееха се шумно и весело, непринудено си подаваха солници и съдове с подправки.
— Тук ми харесва — реши Илайн. — Различно е.
— Аха — рече Стик и поръча нова порция топли палачинки. — Едва ли често ти се е случвало да се подвизаваш на подобни места…
— Какво искаш да кажеш? — погледна го тя.
— Ами това, че семейството ти е фрашкано с мангизи и не знае какво да прави с тях — сви рамене Стик. — Нямаш причини да посещаваш подобни заведения… Дори през ум не ти е минавало, че можеш да закусваш навън.
— Не те разбирам — отвърна със свито сърце Илайн.