— Ще се поясня — въздъхна Стик и се дръпна назад. Келнерката смени празната му чиния с нова, върху нея апетитно димяха леко зачервените палачинки. — Баща ти се казва Нобуо Ямамото, едва ли хора като него знаят за съществуването на квартали като Кабуки-чо… Никога не би завел дъщеря си на закуска в място като това, нали?
— Нещо бъркаш — отвърна Илайн. — Моята фамилия е Шинжо. Казвам се Илайн Шинжо.
— Моля за извинение, госпожице Ямамото — поклати глава Стик. — Няма смисъл да навлизаме в подобен спор. Макар старателно да избягваш фотографите, аз чудесно знам коя си. Веднъж те видях с баща ти, Ямамото-сан… Бяхте в неговите заводи, които са построени в Кобе… — набучи на вилицата си парче палачинка и усърдно задъвка: — Случайно да помниш деня, в който „Ямамото Хеви Индъстриз“ официално призна за субсидиите, отпуснати от правителството за програмата ФАКС? Положително го помниш, тъй като стоеше до баща си по време на изявлението му за печата… Присъстваха цял куп чуждестранни величия. Посолството се нуждаеше от услугите ми. Аз бях този, който преведе речта на Ямамото-сан…
— Е, добре — въздъхна Илайн и остави вилицата си. — Какво искаш?
— Зависи — сви рамене Стик.
— От какво? — попита с безпокойство тя.
— От това, доколко бих могъл да ти бъда полезен.
В очите й се появи опасен блясък.
— Не виждам с какво можеш да ми бъдеш полезен.
— Тъй ли? — небрежно подхвърли Стик, устата му продължаваше да работи. — Лоша работа. Защото на Майк най-сетне му светна къде се крие документът Катей… Същият, който толкова много те интересува… Както виждаш, наистина знам всичко. Майк ми има пълно доверие… — последните капки ароматичен сок попиха върху повърхността на последната палачинка, самата тя бе погълната в пълно мълчание, после главата на Стик тъжно се поклати: — Което не може да се каже за теб… Аз ще го придружавам, когато тръгне за документа, а ти ще останеш тук… Защото той просто не ти вярва…
— Значи това имаш предвид, когато казваш, че би могъл да ми бъдеш от полза — кимна Илайн.
— Може би.
— Но Майк е твой приятел — възрази тя. — Защо искаш да го предадеш?
Стик се облегна в стола си и отправи хладен поглед в лицето й:
— Това ли ще сторя?
— Поне на мен ми изглежда така…
— Всеки си има цена, госпожице Ямамото. Така поне твърдят умните хора, които познавам. И затова се питам каква е твоята цена?…
— Не дрънкай глупости!
— Питам се за кого работиш… За баща си? За Масаши Таки? За Мичико, твоята майка? Не мога да повярвам, че Нобуо Ямамото се е забъркал в аферите на клана Таки, а още по-малко да допусна, че ти самата си Якудза…
— Не съм Якудза — уморено отвърна Илайн. Изведнъж й се стори, че дебелите пластове секретност, под които работеше вече толкова много време, някак странно са се превърнали в безсънни дни и седмици. Тежестта на постоянните лъжи и страхът да не се изпусне пред някого бяха съсипали нервите й. Дълбоко затънала в блатото на тайните игри, тя вече желаеше само едно — да се отърси от фалша, да бъде свободна.
— Каква си тогава? — попита Стик.
Илайн отмести поглед от напрегнатото му лице, очите й разсеяно пробягаха по тълпата, която бавно се точеше под ярките неонови реклами на ларгото. С цялото си сърце желаеше да бъде там, анонимна и свободна сред непознатите хора, които безгрижно се наслаждаваха на утринната прохлада. Пак валеше, а тя копнееше за свежите капки върху лицето си. Искаше да усети тяхната мокрота, искаше да почувства хладината на влажните дрехи върху тялото си. Искаше да се чувства жива. Но това беше невъзможно. Продължаваше да е в своя ужасен капан, продължаваше да лъже и заблуждава хора, които не й бяха безразлични; хора, които може би наистина обичаше… Не можеше да разбере как е попаднала в този капан, не искаше дори да си дава сметка за това…
— От доста време не мисля за себе си като за Илайн Ямамото — тихо промълви тя. — Вече не помня каква съм била някога, каква ми се иска да бъда…
— Но какво ти пречи? — настоятелно попита Стик.
— Обстоятелствата — отвърна тя. — Задълженията — отмести поглед от желаната свобода навън, гледката я потискаше. — Гири… Дългът към семейството, който понякога е наистина непоносим…
Стик Харума замълча.
Илайн въздъхна и все така тихо добави:
— Може би наистина ще се окаже, че се нуждая от твоята помощ…
— Само ако приемеш цената ми.
Илайн се замисли. Даваше си сметка, че й предстои да вземе едно изключително важно решение.