— Искам да убедиш Майкъл, че трябва да ми се довери — въздъхна най-сетне тя. Чувстваше се на края на силите си, пред очите й беше единствено Тори, душата й се гърчеше от мисълта за отвлеченото момиченце.
— Окей — кимна Стик. — А какво ще получа в замяна?
— Мисля, че допуснах грешка — изправи се тя. — Ако ти наистина беше приятел на Майкъл, нямаше да зададеш този въпрос. Аз му желая само доброто. Свързах се с него, за да го закрилям и помагам. С всички средства, по всякакъв начин. Но той очевидно не те познава толкова добре, колкото си въобразява…
— Спокойно, Илайн — обади се Майкъл, внезапно изскочил от тълпата тийнейджъри, задръстила „Раят на палачинките“. Беше облечен в протъркани джинси и кожено яке, небръснатото лице го правеше почти неузнаваем. — Познавам Стик като себе си. Този разговор беше проведен по мое настояване.
— Какво?!
— Така е — усмихна се Майкъл. — Вече съм сигурен на чия страна си в тази игра. От което следва, че двамата с теб имаме възможност наистина да се опознаем…
Тори дремеше в обятията на Мичико. Около нея ставаха безкрайно интересни неща, но умората я обгръщаше в лепкавите си пипала. Страхът е изтощителна емоция, а Тори се беше страхувала дни и седмици наред. Единствено ежедневните телефонни обаждания на баба й предотвратяваха истерията.
Сега, сгушена до сърцето на своята баба, тя се чувстваше в безопасност. Дойде желаното време на сънищата. Тори обичаше това време, с нетърпение очакваше да се появят ярките лъчи на слънцето, насечени от високите стволове на дърветата, чуруликането на птиците сред листата, свежата миризма на пролетта…
Смътно усещаше движението на Мичико, която бързаше редом с Жожи по тъмните коридори на огромния склад. Чуваше и звуци. Звуци, сред които доминираше дълбоко и равно дишане. Като на голямо животно, най-вероятно динозавър. Беше вече достатъчно голяма, за да знае, че динозаври няма, но въпреки това си представяше именно това праисторическо чудовище… Какво друго би могло да издава такива могъщи звуци?
Отвори очи и извърна глава. Искаше да провери дали пък праисторическото чудовище не се спотайва там, долу, в непрогледния мрак… Видя сянката, въздъхна от облекчение. Беше твърде малка, за да принадлежи на динозавър.
— Бабо…
Мичико и Жожи пристъпваха с изключително внимание, наострили слух. Но боботенето на агрегата поглъщаше всички шумове — именно то беше възприето от детето като дишането на динозавър…
— Почакай малко, Жожи — прошепна Мичико. — Отминахме ли една врата вляво на коридора?
Жожи се обърна и кимна с глава:
— Да.
— Иди да надникнеш — каза Мичико. — Искам да зная какво крие тук Масаши…
— Това не е разумно, Мичико-сан — нервно отвърна Жожи. — Освободихме Тори, трябва час по-скоро да се измъкнем оттук. Опасността е огромна!
— Съгласна съм — кимна Мичико. — Но вече седмици наред Нобуо живее в истински ужас. Въобразява си, че го прикрива, но аз го усещам в цялото му поведение. В начина, по който ходи и разговаря, изобщо във всичко! И непрекъснато се питам: Какво иска от него Масаши? Нямам отговор на този въпрос, Жожи-сан. Отговорът е тук, в този склад. Друг шанс няма да имаме. Затова трябва да рискуваме — ръката й леко го побутна: — Върви! И не се бави!
Жожи хлътна в тъмното помещение, хладен въздух го блъсна в лицето. От течението разбра, че е попаднал в малка стая. Направи няколко внимателни крачки напред, протегнатата му ръка скоро докосна противоположната стена. Потърси врата, напипа бравата само след секунди.
Натисна я, хладното течение изведнъж се превърна в истински вятър. Погледна надолу. Намираше се на тясно дървено мостче, увиснало високо над огромната складова площ. Само на крачка от мястото му Масаши и Козо Шина бяха наблюдавали разтоварването на съветската атомна бомба, но Жожи не можеше да знае това.
Далеч долу се движеха хора в защитно облекло. Жожи присви очи и успя да прочете надписите върху гърбовете им. „Ямамото Хеви Индъстриз“.
Ядреният заряд беше освободен от оловната си черупка, техниците на „Ямамото“ внимателно го насочваха към нещо, което приличаше на ракета — носител.
Сърцето на Жожи почти спря. Обърна се и хукна обратно, напразно се опитваше да намери подходящите думи, за да съобщи на Мичико за ужасното си разкритие. В средата на тъмната стаичка се закова на място, стори му се, че чува гласове. Да, не се лъжеше. Гласовете идваха точно от мястото, на което беше оставил Мичико и малката Тори. Ужас скова душата му.