Илайн стисна ръката му. Сякаш искаше да му помогне да преодолее предстоящата болка.
— Не — поклати глава тя. — Нещата се развили по друг начин… — водните струи шибаха купето с пълна сила, чистачките отмятаха плътен слой вода от челното стъкло. — Мама не се подчинила на волята на Ватаро Таки. Никога в живота си не била вършила подобно нещо, дори не сънувала, че може да го стори… Но тогава знаела, че не може да постъпи по друг начин, че просто не може да остави Филип…
Майкъл гледаше напред с невиждащи очи.
— Искаш да кажеш, че те са продължили да бъдат заедно чак… чак до смъртта му?
— Майкъл, помниш ли какво ти казах за онази молитва, която си повтарях като малка? — тихо попита тя. — „ДА“ означава желание, „НЕ“ означава мечта. Нямам друг начин да се боря с живота, трябва да използвам само „ДА“ и „НЕ“. Нека успея да държа в тайна своите желания и мечти — така някой ден ще мога да се справя и без тях…
— Помня я — кимна Майкъл.
— Научих тази молитва от баща ти… — той рязко се извърна към нея: — Да, от баща ти… Трябваше да изминат години, за да разбера истинското й съдържание… Ние с теб сме желанието и мечтата, Майкъл… Баща ти е пожелал да те направи боец. Мама сторила същото. Съвпадение ли е било това? Дълги години мислех, че е именно така… После мама ме заведе при моя нов дядо…
Бях го виждала като дете, но не го помнех… Пожелал да ме види, след като научил, че съм приключила с овладяването на бойните изкуства… Сега ми се струва, че това, което ми каза при нашата среща, е толкова важно за теб, колкото и за мен тогава… Каза, че в продължение на много години мама е била неговата дясна ръка… А Филип Дос е бил лявата… Но времената се променят и човек трябва да мисли за бъдещето… След което добави: Ти си бъдещето, Илайн.
После ми обясни защо съм получила християнско, а не японско име. Бях навършила осемнадесет и той решил, че може да ме запознае с някои неща. Сам пожелал да ме кръстят Илайн. Защото в мен виждал бъдещето. Не само за клана Таки, но и за цяла Япония. Аз трябвало да бъда живият символ на интернационализацията на Япония, символ на нейното оцеляване и просперитет. Японците трудно възприемат външния свят, моята роля била да им напомням необходимостта от това.
Илайн взе ръцете на Майкъл и ги притисна до гърдите си:
— Сега прехвърлям желанието на дядо върху теб. Баща ти трябваше да го изпълни, но той вече не е между нас. Аз съм само заместник, движи ме единствено чувството за дълг. Ние с теб сме бъдещето, Майкъл. Възпитани сме с единствената цел да доведем до победен край битката, започната от нашите семейства…
— Битката, която отне живота на баща ми! — горчиво поклати глава Майкъл. — Битката, в която дори не зная, че искам да взема участие!
— Точно тези думи казах на Ватаро Таки и аз — усмихна се Илайн.
— Но нали твърдеше, че не си якудза? — погледна я озадачено Майкъл.
— И наистина не съм — кимна тя. — Мама също не е била. Но това съвсем не попречи на баща ти да се отдаде на нашата кауза.
— Какво по-точно искаше Ватаро?
— Той искаше аз да бъда новата му дясна ръка — поясни Илайн. — Искаше да поддържам мира между клановете на Якудза, без да привличам вниманието на полицията. Но това означаваше, че трябва да пазя доминиращата позиция на клана Таки и аз отлично го разбрах… Бях убедена, че това е непосилна задача, особено за една жена. Но Ватаро беше далеч по-умен от мен, стратегията му вече беше готова… Двамата заедно изградихме един мит… Той му придаде необходимата доза историческа достоверност, а аз я превъплътих в плът и кръв…
Превърнах се в Зиро.
Лилиан изпитваше истинско удоволствие да ходи по магазините в компанията на Евгений Карск. Особено сега, когато душата й се гърчеше от ужас за съдбата на децата й.
Карск беше висок и строен, с подчертано атлетично тяло. Времето беше безсилно да го промени, в замяна на това определено му липсваше стил. Лесноразбираемо, мислеше си Лилиан. Русия може да е люлка на много прогресивни достижения, но стилът едва ли е сред тях.
Направиха блиц обиколка на Рив Дроа. Костюмите му купиха от „Живанши“, саката и панталоните от „Пиер Балмен“, ризите от „Шарве“, а спортните дрехи (които напълно липсваха от гардероба му) — от „Даниел Хектер“. Обувки избраха от „Робер Клержери“. (Не ставай досаден, скъпи, каза му Лилиан. Защо трябва да носиш „Бали“ като всички сноби?) Приключиха в „Мисони“ с покупка на вратовръзки, чорапи и носни кърпички.