— Не отричам, че тук ми харесва — сви рамене той.
— Но какво ще кажеш за Москва? Сигурно живееш в едностайно жилище на многоетажен блок, по-близо до своите любими работници? — очите й изпитателно пробягаха по лицето му.
— Не — поклати глава той.
— Естествено — тържествуващо се усмихна Лилиан. — Без съмнение обитаваш сграда, построена специално за висши партийни работници. В някой от добрите квартали, със стаи за пет или шест човека. Гледката от прозорците ти положително е красива, вероятно виждаш реката… Има много въздух и слънчева светлина… Така е, нали?
— Приблизително.
— Защитникът на социализма! — саркастично проточи тя. — Верният войник на Ленин! — ръката й потъна в чантичката и се показа отново с купчина прегънати листа.
— Какво е това? — подозрително попита Карск, очите му гледаха хартията така, сякаш беше гнездо на скорпиони.
— Задълженията ви към мен — отвърна Лилиан. — Задълженията на страната ти, както и твоите лични задължения!
— Глупости! — отсече той. — Държиш се като дете! Дай ми останалата част от информацията!
— Намеренията ми са напълно сериозни — увери го Лилиан. — Нима си въобразяваш, че ще я получиш единствено чрез мъжката си сила и воля?
Той протегна ръка и я погали там, където тя много обичаше.
Но изразът на лицето й продължаваше да бъде циничен, гласът й — подигравателен:
— О, сега пък мислиш, че съм лудо влюбена в теб и ще направя всичко, което пожелаеш…
Когато той преодоля раздразнението си, гласът му прозвуча съвсем различно:
— Мисля, че не разбираш добре какво вършиш!
— Не ме заплашвай, Евгений — отвърна тя. — Не съм толкова слабоволева, колкото може би си въобразяваш. Опиташ ли се да ми сториш нещо лошо, можеш да кажеш сбогом на скъпоценната си информация!
Очите му се заковаха в нейните и останаха там. След една безкрайно дълга минута той въздъхна, измъкна очилата от джобчето на сакото си и придърпа купчината хартия. Документите бяха два комплекта, всеки с по три копия. Карск прочете първия от тях и бавно вдигна глава. Едва сега си даде сметка колко много беше подценявал жената срещу себе си.
— Това тук няма нищо общо с отмъщението — тихо промълви той.
— Отмъщението е личната страна на въпроса — отвърна Лилиан. — А това пред теб е другата страна. Чисто делова.
— Виждам — въздъхна той и очите му отново пробягаха по листовете. — Политическото убежище в моята страна очевидно не те задоволява…
— Вече споменах, че никога няма да се върна в Америка. Но пред мен все още има години, искам да ги преживея щастливо…
Той бавно свали очилата си.
— Искаш да оглавиш отдел в КГБ. Искаш да станеш член на Политбюро в рамките на една година от пристигането си в Москва. Това е невъзможно, Лилиан.
— На този свят няма невъзможни неща — усмихна се сдържано тя. — Помисли си само за информацията, до която ще се добереш!
— Отчасти си права — кимна той. — Много неща могат да се уредят. Но не и Политбюро, за бога! За членство в него съществуват строги процедури — обсъждания, предварително съгласие на силните на деня… Всичко това изисква един доста продължителен период на… хм… нека го наречем адаптация.
— Но в главата ти се върти една по-друга мисъл, нали? — отново се усмихна тя. — Че има вероятност да се окажа Троянски кон на американците… — тръсна глава и се разсмя: — Но след като членовете на Политбюро се запознаят с информацията, която на практика им предоставяш ти, Евгений, едва ли някой от тях ще изпитва съмнение в моята искреност! Помисли за изключителното значение на това, което ти предоставям. Всеки час закъснение увеличава шансовете на американците да прикрият следите си!
За пръв път от началото на разговора по лицето на Карск се изписа истинска тревога.
— Какво искаш да кажеш? — напрегнато прошепна той. — Нима си оставила следи? Нима американците вече знаят какво си сторила? Уверяваше ме, че можеш да измъкнеш информация от компютъра и цяла седмица никой нищо да не забележи!
— Абсолютно вярно — кимна Лилиан. — Оставих една електронна карта за повикване. Хората в БЕМГ все още не знаят кой е откраднал базисните данни, но положително вече са наясно, че тези данни ги няма.
— Господи, Боже мой! — въздъхна Карск и прокара ръка през косата си. Главоболието му се засилваше с всяка измината минута.