— Лилиан! — изстена Карск, тялото му безсилно се свлече върху стола. Най-сетне беше произнесъл името й.
— Подпиши това и ще получиш цялата секретна информация — прошепна тя. — Уверявам те, че си струва… Ще бъдеш в състояние да разбиеш американската разузнавателна мрежа в целия свят. Подпиши и ние с теб ще напуснем Париж в момента, в който събера своите секретни материали. Ще изчезнем за мъничко… Защото ще ти трябва време за разшифроване. Информацията е огромна, бих казала дори енциклопедична. На този етап едва ли ще позволиш на някой друг да се занимава с нея… Зная едно място, на което няма да ни открият нито твоите, нито моите хора… Там ще работим на спокойствие, ще имаме време и за себе си… А после можеш да ме отведеш където поискаш… — на лицето й се появи усмивка: — Дори в Одеса! Винаги съм мечтала да видя Одеса през пролетта…
Майкъл изскочи от колата и отправи поглед към вековния японски кедър, извисяващ се високо над покрива на шинтоисткия храм. Изобщо не обръщаше внимание на поройния дъжд, който бързо мокреше дрехите му.
Илайн остана в колата, даде си сметка, че няма смисъл да го последва в момент като този. Беше я принудил да му разкаже твърде много неща, при това за твърде кратко време.
Ослепителна светкавица проряза тъмното небе, сълзите се появиха в очите на Майкъл едновременно с гръмотевицата. Сякаш контрастът на цветовете, роден от природната стихия, беше натиснал някаква чувствителна струна в душата му. Сърцето му се гърчеше от противоречиви чувства, гневът проблясваше като светкавицата над главата му, после с тътен потъваше в мрачните дълбини на огромната любов към баща му.
В този момент беше готов да даде живота си, да умре тук, на място, но да е редом с баща си… Имаше много въпроси към него. Шокът и раздразнението от това, което Филип Дос беше сторил на Лилиан, вече отминаваха. На тяхно място се настаняваха тъгата и отчаянието. Чувства, които изпитват всички деца, родени и израснали в трудни семейства. Те неизменно присъстваха заедно с отчаяното желание да върнат времето назад, с увереността, че биха могли да поправят отношенията между своите родители… Ех, ако това беше възможно!…
Обърна се и погледна Илайн. Лицето и смътно се белееше зад мокрото стъкло. Вратичката се отвори и тя излезе под дъжда. Майкъл изведнъж разбра, че това е най-близкият му човек на този свят. В съзнанието му отекнаха думите й: Ние сме желанието и мечтата, Майкъл. Ние сме бъдещето…
— Имаш ли желание да поговорим? — попита тя.
— Не, още не… — поклати глава той. Тук беше неговото свято място, тук трябваше да се появи чудотворната сила, за която плачеше душата му. Онази, която се беше вляла в жилите на Илайн там, в Прохода на боговете — високо над долината Иао в Мауи…
— Ела — прошепна той.
Изкачиха широките каменни стъпала. От двете страни на входа се издигаха каменни статуи, покрити с червен лак. Стройни японски кедри се поклащаха под напорите на вятъра и дъжда. Сякаш това свято място — толкова близо до модерния град и едновременно с това отдалечено на векове в историята — изведнъж беше оживяло и ги приветстваше. Майкъл се усмихна, спомнил си за онзи „шинтай“ в предсмъртната поема на баща си.
Стълбите свършваха при малък навес. Майкъл и Илайн се притиснаха един до друг, за да се възползват от закрилата му. Дъждът яростно плющеше над главите им, сякаш искаше да отмие следите от незнаен грях.
От навеса се спускаше дълго въже, на което бяха завързани няколко камбанки. Майкъл протегна ръка, мелодичният звън се разнесе надалеч в тъмната нощ!
— Събуждаш духовете, нали? — прошепна Илайн. — За да чуят молитвите ни…
— В този шинтоистки храм е погребан Цуйо, моят сенсей — отвърна Майкъл. — Именно при него ме изпрати татко преди години…
Бръкна в джоба си и извади пурпурната панделка отрупана с многобройни възелчета.
— Да ти прилича на нещо?
Илайн се втренчи в нея, после бавно я взе в ръка и я повдигна до въженцето с камбанките.
— Еднакви са…
— Точно така — кимна Майкъл. — Тукашните духовници ги правят на ръка, възлите им са много особени…
Камбанният звън се превърна в далечно ехо, отекващо в главата на Илайн с болезнена яснота.
— Научиха ме да правя тези шнурове още по време на обучението в школата на Цуйо — продължи Майкъл. — Баща ми знаеше това — при една от редките му визити аз му подарих именно такова шнурче… И затова го е оставил като знак… Бил е сигурен, че никой друг на света не би разгадал неговото значение…