— Ела — дръпна го за ръкава тя. — Трябва да открием твоята Мичико. Може би тя ще знае отговора на този въпрос.
Трополенето на дъжда наподобяваше пулсирането на милиони сърца. Свит на втория етаж на склада в Такашиба, Майкъл внимателно се ослушваше.
От тавана висеше голям плакат от оризова хартия, изобразяващ връх Фуджи, увит в облаци и огрян от лунна светлина. Преобладаващите цветове бяха златно, черно и синьо, околният пейзаж сякаш грееше от сиянието на гордата планина. Плакатът разделяше помещението на две: бледа сянка и слаба, разсеяна светлина. До стената в дъното имаше стар дървен шкаф — от онези, които се използват в селските къщи. Прозорчето редом с него гледаше към пристанището. Отсам плаката беше използваемата част на стаята, съдържаща голяма готварска печка „хибаши“. Върху дървена маса с каменни крака димеше бронзов чайник, две порцеланови чашки чакаха да бъдат напълнени със зелен чай. Подът беше покрит с татами, отгоре имаше няколко напълнени със слама възглавници.
Майкъл успя да се добере до тук, използвайки дългата верига с тежести в двата края, която му даде Стик Харума. Приклекнал в центъра на помещението, той внимателно се ослушваше. Душата му тръпнеше от предчувствието за близка опасност.
Зърна сянката, затъмнила за миг нарисуваната луна, обърна се и отскочи надясно. Плакатът зад гърба му се разцепи на две от острието на дълга сабя. Стиснал с две ръце веригата, Майкъл се шмугна оттатък.
Сянката върху стената, издължена и някак безформена, сякаш го очакваше. Да напусне този живот и да се прехвърли в друг, да замени една действителност с нейната противоположност…
— Илайн! — ръцете му се стегнаха около веригата.
— Мисля, че това беше неизбежно — прошепна тя с тъжно лице. Дългата сабя се вдигна над главата й.
— Твърдеше, че искаш да ме закриляш — погледна я в очите Майкъл. — Но през цялото време работеше за Масаши. Постоянно ме лъжеше, чудя се как изобщо съм ти вярвал…
— Нямаше как да ти обясня — тихо отвърна тя и започна кръговото си движение около него. — Масаши отвлече дъщеря ми и я държи заложница. Сам разбираш, че думите и обещанията ми нямат никакво значение… Готова съм на всичко, за да спася живота на дъщеря си.
— Дори да ме убиеш, така ли?
— Масаши получи документа Катей — отвърна тя, разстоянието помежду им бавно се скъсяваше. — Всичко ще свърши в момента, в който го предаде на Козо Шина. И аз ще получа обратно своето дете.
— Наистина ли вярваш в това? — отчаяно попита Майкъл. Беше сигурен, че не може да победи Илайн. — Масаши добре знае колко си опасна, едва ли ще те остави да живееш… — единственото му желание беше да избегне сблъсъка, да се опита да я убеди.
— Длъжна съм да вярвам — отвърна Илайн. — Това е единственото нещо на света, което ме крепи… Не мога да допусна убийството на собственото си дете!
— Двамата заедно имаме шансове — каза Майкъл. — Можем да победим Масаши.
— Изключено — обади се гласът на Масаши зад него. Остра, ослепителна болка проряза главата на Майкъл. Едва сега разбра, че Илайн е била примамката за отвличане на вниманието му. А Масаши спокойно е заел позиция зад гърба му.
— Махай се от тук! — просъска Масаши по посока на Илайн. — Долу всичко вече е готово, хората чакат… — очите му се насочиха към проснатото тяло на Майкъл: — Той каза истината. Ти си твърде опасна, би трябвало да съм разбрал това отдавна, преди много дни… Баща ми те създаде на базата на един мит, в крайна сметка ти наистина се превърна в мит… Не зная дали това се дължи на неговото умение да разказва легенди, или пък на твоите собствени физически качества. Но тъй или иначе ти наметна мантията на свръхестественото…
Хвърли й бегъл поглед, веднага установи, че тялото й продължава да е обтегнато в нападателна стойка. Китката на лявата му ръка направи светкавично движение, острието на катаната блесна на бледата светлина.
— Май ти се иска да опиташ, а? — просъскаха устните му. — Да провериш кой от нас може да пролее повече кръв, кой ще оцелее? Битката ще бъде жестока и изтощителна. Лично аз ще се погрижа да я направя такава, притежавам достатъчно козове, за да бъда сигурен, че никога няма да я спечелиш. По-силен съм от теб, освен това държа Тори. Мъничкото, сладко момиченце. Днес го видях. Беше тъжно и плачеше за своята майчица…
— Мръсник! — гневно изръмжа Илайн. — Страшно много ми се иска да те насека на парчета!