— Беше сигурен, че всичко си преценил — все така спокойно рече Козо Шина. — Беше убеден, че си господар на света… Бях наблизо и чух всичко. Не зная как си разбрал за моята сделка с генерал Карск, но това вече е без особено значение… — на лицето му се появи жестока гримаса, ръката му рязко завъртя острието.
Масаши изпъшка от болка, видя собственото си отражение в стъклените очи на Козо Шина. Отражението на един глупак. Стори му се, че чува подигравателния смях на баща си. А може би това не беше смях, а ридание?
— Това не е справедливо — прошепнаха напуканите му устни. Дишаше трудно, в главата му отекна настойчив призив. Викаше го Ватаро. Някъде отдалеч, безкрайно далеч… Ослепително слънце в синьото небе, което го зове до себе си. Изведнъж Масаши разбра посланието на Ватаро. Ръката му потрепна в последно усилие, документът Катей изчезна в огнената паст на голямата печка „хибаши“.
Козо Шина изкрещя и скочи по посока на пламналия ръкопис, острието на свещената катана се измъкна от стената.
Масаши наблюдаваше как скъпоценният документ се превръща в пепел в пламналите ръце на Шина, на лицето му се появи доволна усмивка. После отмести поглед, вече не можеше да понася мутрата на противника си. Ярка светлина се появи в мрака на нощта.
Беше странно. Гледаше светлината и едновременно с това падаше. Кръвта се превърна в ален флаг плющящ на вятъра, стаята започна да се преобръща. Подът зае мястото на стената, зъбите му рязко изтракаха…
Масаши падаше, но имаше чувството, че е увиснал във въздуха. Под себе си виждаше ярките светлини на Токио, оживеното пристанище, усилената работа на доковете.
През дъждовните струи бавно се очерта черен квадрат. Беше прозорецът на втория етаж, зад които се спотайваше злокобна и могъща сила. Но тя вече нямаше нищо общо с него. Той се носеше във въздуха, тласкан от поривите на ураганния вятър. Не чувстваше болка, не чувстваше страх.
В съзнанието му изплува една отдавна забравена приказка, беше я чувал от баща си… Малко момче решило да излезе от дома си през нощта, бързо се изгубило в гората. Обкръжено от страшни сенки и непознати звуци, то се изплашило и започнало да плаче. После иззад облаците изскочила луната. Огромна, златиста, увиснала ниско над земята. Било в края на лятото, малко преди жътва. Лъчите на луната облели момчето в златен дъжд, то вдигнало глава и видяло ясно очертаната пътечка между дърветата. Пътечката свършвала пред няколко широки каменни стъпала.
Момчето започнало да ги изкачва. На всяко от тях ставало все по-леко и по-леко. Накрая се принудило да се хване за камъка, тъй като имало опасност да отлети. Погледнало надолу, гористата равнина била отдалечена на хиляди метри. Уплашило се и отново започнало да плаче. Тялото му се разтърсило, пръстите му се откъснали от хладния камък. Момчето полетяло високо в нощното небе.
Същото вършеше и Масаши. Обзе го чувство на радостно опиянение. Стори му се, че е онова момче от приказката. А може би се беше върнал в детството си, омагьосан от приказката на баща си.
— Сега момчето не се страхува от нищо — каза Ватаро Таки.
— Защо? — попита Масаши.
— Защото целият свят му принадлежи — отвърна баща му. — Той е под него, показва му се с цялото си многообразие. Момчето може да види добрите места, да отмине лошите… Никой нищо не му е казал, но то вече знае, че може да отлети където пожелае…
— То просто следва светлината…
Тялото на Масаши се къпеше в кръв. Дъждът беше спрял, единственият звук в стаята беше монотонното почукване на капките, падащи от върха на свещената катана на Джибан. Плътните облаци се бяха разкъсали, между тях се спускаше кос лъч лунна светлина.
— Исках да се гордееш с мен — прошепна той на духа на баща си. — Нима не се гордееш с мен и сега? Поне мъничко? — изправено на ръба на смъртта, съзнанието на Масаши отчаяно потърси светлината. Но тя беше изчезнала.
Илайн видя първо кръвта.
Локва кръв бавно попиваше в татамито, тялото на Майкъл беше опръскано с нея. Алени капки се стичаха от заснеженото чело на връх Фуджи.
Душата й се изпълни с ужас. Хукна към него, дори не забеляза сянката, която се прокрадваше зад плаката. Точно там, където преди минути се беше спотайвала, за да го изненада.
Рухна на колене, взе главата му в ръцете си. На вратата се появиха Одри и Жожи.
— Майкъл! — проплака Одри. — О, не, за бога! Не!
Илайн вдигна глава и тихо прошепна:
— Жив е…