— Но другите могат — поклати глава Мичико. — Дълго време сте била в опасна ситуация, проявила сте завиден дух и издръжливост. Може би не си давате сметка за това, но околните ясно са го забелязали — на лицето й отново се появи усмивка: — Духът неизменно се проявява в екстремни ситуации…
Отегчена от този разговор, Тори се размърда, направи кратка обиколка на стаята и без колебание се настани в скута на Одри.
— Здравей — усмихна се тя и притисна личицето см до бузата й. Одри несъзнателно я прегърна, после с недоумение поклати глава пред потока от японски думи, с който я заля детето.
— Съвсем неотдавна започна да учи английски — извинително се обади Илайн.
— Май всички ние все още се учим — подхвърли Мичико.
Майкъл не отделяше очи от лицето й. Тя изглежда усети настойчивия поглед, извърна се към него и тихо попита:
— Носите нещо, нали, Майкъл? Подарък ли е?
— Не — поклати глава той и сведе поглед към свещената катана, която беше изтръгнал от изстиващите ръце на Козо Шина предишната нощ. Катаната на принц Ямато Такеру, култовото оръжие на Джибан. Което вече се беше превърнало в символ на разбитите мечи на шепа безумци, което доказваше, че историята на Япония ще продължи да следва естествения си ход.
— Все пак то трябва да символизира нещо, нали? — продължи Мичико. — Всеки неодушевен предмет го прави. Защото е неутрален, свободен от предразсъдъци и предпочитания. Ние сме тези, които му придаваме определено значение. И то се проявява единствено когато предметът се слее с нашето желание, с нашата воля и мечти… Едва тогава тайните и загадките престават да съществуват… — лицето й беше обърнато към него, Майкъл изведнъж изпита странното чувство, че тази сляпа жена го вижда по-ясно от всички присъстващи. — Това ли е причината, поради която носите този предмет тук?
Той си даде сметка, че наистина е така. Сякаш духът на тази жена беше ослепителен слънчев лъч, прогонващ мрака от дълбините на съзнанието му. Ръцете му бавно вдигнаха сабята. Знаеше какво иска да направи, но не беше в състояние да го изрази. Погледна баща си, в главата му изплуваха думите, които би искал да му каже: Получих тази катана от твоите ръце преди много години… Винаги съм мислил, че тя е подарък от теб, едва сега си давам сметка, че е била нещо съвсем друго… Аз съм бил просто пазител на това свещено оръжие… Заклех се да го съхраня и спазих клетвата си… Отнеха ми го, но успях да си го върна обратно… А след това би трябвало да се поклони и да върне оръжието на баща си.
Всъщност не беше сигурен защо взе катаната със себе си. Едва сега, след думите на Мичико, докоснали същността на душата му, той разбра защо го е сторил. Погледна я с нови очи, сякаш за пръв път я виждаше. Вече не можеше да я сравнява с майка си, напрежението и антагонизмът неусетно се бяха изпарили. Това е изцяло заслуга на Мичико, помисли си той. На чистотата и величието на нейния дух. Дали все още я ненавижда за това, което беше отнела от майка му? Не можеше да прецени. Съзнаваше само едно — всеки жест, всяка дума на тази жена спомагаше за заздравяването на раните, за възстановяване доверието между членовете на семейството му. Нещо, което напълно отсъстваше у Лилиан. Тя се бореше с Филип за всичко, беше твърдо убедена, че това е единственият начин да се изяви като личност. А тук положението беше коренно различно.
Съзнателно или не, Мичико показа на Майкъл Пътя към съвършенството. Блестящият и единственият, водещ към победата над Зиро — състоянието, в което дори и най-опитният воин изпада в безизходица. Майкъл вече беше убеден, че ако не върне свещената катана на баща си, пропастта между тях никога няма да бъде затворена. Подаръкът на Филип в деня на неговото възмъжаване беше изпълнил своето предназначение. Сега настъпи времето да го върне обратно. Свещената катана вече не му беше необходима. Може би Мичико знае това, може би го усеща, или пък просто иска да го приобщи обратно към семейството. Това наистина нямаше значение. В крайна сметка победи нейната всеотдайност, нейното изключително развито чувство на вярност към близките. И Майкъл подозираше, че някой ден ще трябва да й бъде дълбоко благодарен за това. Тя го накара да изпита чувството на опрощение и по този начин му върна най-скъпото — родния баща. Но сега още е рано, сега не може да й изрази своята благодарност.
Гневът и възмущението от постъпката на Филип бяха все още твърде живи, раната в душата на Майкъл продължаваше да кърви. Все още не беше готов да разбере мотивите на баща си, все още не приемаше убежденията му, желанието за мъст…