Телефонното обаждане на Бартолоци си беше казало думата. Матлок влезе в старата сграда от червен камък (първата му мисъл беше, че е сбъркал адреса, тъй като през прозорците не проникваше светлина и вътре нямаше никакъв признак на живот), откри в дъното на площадката товарен асансьор, обслужван от негър, седнал сам на столче пред вратата. Щом влезе, негърът се изправи и му посочи асансьора.
На горната площадка го посрещна някакъв мъж.
— Радвам се да се запозная с вас. Казвам се Роко. Роко Айело.
Протегна ръка и Матлок я пое.
— Благодаря… Тъкмо се чудех. Много е тихо. Мислех, че съм попаднал на друго място.
— Ако бяхте чули нещо, щях да съдя строителите. Стените са дебели четирийсет и пет сантиметра и имат звукова изолация и от двете страни, а прозорците са фалшиви. Пълна сигурност.
— Това вече е нещо.
Роко бръкна в джоба си и извади малка дървена табакера.
— Имам една кутийка за вас. Безплатно. Бих искал да ви поразведа, но Джоко каза, че може би бързате.
— Джоко греши. Бих искал да пийна нещо.
— Добре! Влезте… Само едно нещо, мистър Матлок. Клиентелата ми е добра, знаете какво имам предвид. Много богата, много изискана. Някои знаят с какво се занимава Джоко, но повечето нямат представа. Разбирате ли ме?
— Разбирам. И без това не си падам по плуването.
— Отлично… Добре дошли в най-доброто заведение на Хартфорд. — Той отвори дебелата стоманена врата. — Чух, че тази вечер доста сте влезли.
Матлок се засмя, докато оглеждаше меко осветената зала, препълнените маси с клиенти.
— Така ли се казва сега?
— Да, в Кънектикът… Виждате ли? Държа два етажа. На всеки има пет големи зали с по един бар. Много е дискретно, не се допуска неприлично поведение. Подходящо място да се доведе съпруга или нещо друго. Разбирате ме, нали?
— Мисля, че да. Чудесно е.
— Келнерите са предимно студенти от университета. Приятно ми е да им помагам да припечелят по някой долар за образованието си. Имам черни, италианци, всякакви — не признавам дискриминацията. Държа само на косата — не търпя дълга коса.
— Студенти! Не е ли опасно? Младите обичат да говорят.
— Но моля ви! Заведението първоначално е било открито от един колеж. То си е студентско братство. Всичко си е истинско — плащат вноската. Не могат да ме хванат за нищо.
— Разбирам. А как сте с другата част?
— Каква друга част? — Тази, за която дойдох.
— Кое? Тревичката? Та тя се продава във всяка будка за вестници.
Матлок се засмя. Не искаше да преиграва.
— Два на нула за теб, Роко… Ако те познавах по-добре, може би щях да купя малко. Бартолоци каза, че имаш от пиле мляко. Но не се притеснявай. За тази вечер приключих. Ще пийна една чашка и се измитам. Момичето ще се чуди къде съм.
— Понякога Бартолоци много говори.
— Май си прав. Впрочем той ще дойде с мен утре вечер при Шарп в Уиндзър Шоулс. Един мой приятел пристига от Лондон. Искаш ли да дойдеш и ти?
Айело очевидно бе впечатлен. Играчите от Лондон започваха да се налагат над момчетата от Лае Вегас и Карибските острови. Но защо при Сами Шарп?
— Какво пък, може би ще дойда… Е, ако имаш нужда от нещо, кажи.
— Дадено. Само че, да си призная, тези момчета ме смущават.
Айело хвана Матлок за лакътя с лявата си ръка и го поведе към бара.
— Напразно се безпокоиш. Момчетата всъщност не са момчета.
— Не те разбрах. Момчетата са си момчета. Всичко забелязват, а не бих искал да се знае какво правя. — Матлок вдигна поглед към бармана и извади остатъка от парите си. Взе двайсетдоларова банкнота и я сложи на бара. — „Олд Фиц“ с вода, моля. — Прибери си парите — каза Роко.
— Мистър Айело! — Към тях се приближи младеж със сако на келнер. Изглеждаше двайсет и две — двайсет и три годишен. — Да?
— Бихте ли разписали тази сметка? От единайсета маса. Джонсънови. От Кантон. Редовни са.
Айело взе кочана на келнера и драсна инициалите си. Младежът се върна при масите.
— Видя ли го? Точно това имам предвид. Той е от Йеил. Върнал се е от Виетнам преди шест месеца.
— Е, и?
— Бил е лейтенант. Офицер. Сега изучава бизнеса… Идва тук може би два пъти седмично. Най-вече за контакти. Докато завърши, ще си напълни гушката. Ще започне собствен бизнес.
— Какво?
— Той е доставчик… Това имах предвид за тези момчета. Трябва да чуеш разказите им. Сайгон. Дананг. Дори Хонконг. Истинска търговия. Днешните момчета са знаменити. Знаят откъде духа вятърът и какво се търси. И са умни. Повярвай ми, няма за какво да се тревожиш.
— Вярвам ти.
Матлок взе чашата и бързо отпи. Не беше жаден, искаше да прикрие шока си от откровенията на Айело. Миналите през школата на Индокитай не приличаха на розовобузестите, сериозни, рано състарени ветерани от битките при Армантиер и Анцио. Бяха различни, по-оправни, по-разочаровани, по-опитни. В Индокитай герой беше войникът с връзки по пристанищата и складовете. Там такъв човек беше гигант сред равните нему. Тези рано състарени момчета почти без изключение се бяха върнали цели и невредими.