— Не знам. Още с никого не съм се свързал. — Разберете, моля ви. Много ви моля. Не беше справедливо. — Ще опитам. Обещавам… И, Сами, да не забравите да се обадите на Стоктън и Кантър.
— Няма. Записал съм ги за следобед. Казах ви, че съм педант.
— Благодаря. Моите съчувствия за Франк. Изглеждаше мило момче.
— Беше чудесен човек.
— Не се съмнявам… Пак ще ви се обадя, Сами. Не съм забравил обещанието си. Вие ми направихте много добро впечатление. Ще…
Чу се звукът от падащи монети в автомата на Уиндзър Шоулс и разговорът прекъсна. Времето минаваше, пък и нямаше смисъл да продължава разговора. Беше научил каквото го интересуваше. Сега му трябваше корсиканският документ. Ужасът от кръвопролитието не беше накарал педантичния Шарп да забрави на кого е обещал да се обади. Матлок не можеше да си обясни защо, но така си беше. Предпазливият Шарп не бе се поддал на паника. Хладнокръвен тип.
Телефонната кабина беше тясна, задушна и неудобна. Той отвори вратата и бързо прекоси фоайето към централния изход.
Зави на ъгъла на Асайлъм Стрийт, като търсеше ресторант, в който да обядва, докато чака да му се обадят от „Клиент три нула“. Блакстоун беше казал, че трябва да съобщи номер, а какво по-удобно от номера на някой ресторант.
Видя табела „Омари“. Явно заведение, посещавано от бизнесмени.
Дадоха му не просто маса, а отделно сепаре. Наближаваше три часът, обедната тълпа беше пооредяла. Седна, поръча си бърбън с много лед и попита келнерката къде е най-близкият телефон. Тъкмо щеше да излезе от сепарето, за да се обади на 555-68-68, когато чу острия приглушен звук на телелектроника в джоба на сакото си. В първия миг замръзна. Като че ли някаква част от него, някакъв истеричен орган беше полудял и се мъчеше да му предаде отчаянието си. Ръката му трепереше, докато бъркаше в сакото, за да извади металната кутийка. Намери копчето за изключване и го натисна с всичка сила. Огледа се да не би звукът да е привлякъл нечие внимание.
Никой не срещна погледа му. Никой нищо не беше чул.
Стана и хукна към телефонната кабина. Единствената му мисъл беше Пат — нещо се е случило, нещо достатъчно сериозно, за да се задействува ужасната коварна машинка.
Дръпна вратата, затвори я и набра 555-68-68.
— На телефона е „Клиент три нула“. — Гласът прозвуча като запис. — Моля, обадете се на телефон пет-пет-пет-едно-девет-пет-едно. Няма основание за тревога, сър. Не е нищо спешно. През следващия час ще отговаряме на този номер. Повтарям: пет-пет-пет-едно-девет-пет-едно. Край.
Матлок разбра, че „Клиент три нула“ се старае да успокои страховете му, може би защото за пръв път си служеше с телелектроник. Имаше чувство, че дори град Карлайл да се изпари в термоядрен дим, думите на „Клиент три нула“ щяха да имат успокояващо въздействие върху него. Другата причина може би беше, че човек разсъждава по-ясно, когато не е уплашен. Така или иначе Матлок усети, че подходът му е правилен. Беше се успокоил. Бръкна в джоба си, извади няколко монети и си отбеляза наум да не забрави да развали малко банкноти за бъдещи нужди. Общественият телефон беше станал важна част от живота му.
— Пет-пет-пет-едно-девет-пет-едно ли е? — Да — отговори същият глас, който беше чул на записа. — Мистър Матлок?
— Да, аз съм. Добре ли е мис Балантайн?
— Оправя се много бързо, сър. Лекарят й е добър. Тази сутрин са й разрешили да седне в леглото. Повечето отоци са паднали. Лекарят е доволен… Тя няколко пъти пита за вас.
— И какво й казахте?
— Истината. Че сте ни наели да не я безпокоят. — Имах предвид за това къде съм.
— Казахме й просто, че ще отсъствувате няколко дни. Може би ще е добре да й се обадите. От днес следобед ще може да разговаря по телефона. Разбира се, ние ще пресяваме разговорите.
— Добре. За това ли ме търсихте?
— Отчасти. Другата причина е Грийнбърг, Джейсън Грийнбърг. Непрекъснато ви търси. Настоява да се свържете с него.
— Какво каза? Кой говори с него?
— Аз. Между другото казвам се Клиф.
— Добре, Клиф, какво каза той?
— Да ви предам да му се обадите веднага щом се свържа с вас. По неотложна работа. Имам телефона му. В Уайлинг е, щата Западна Вирджиния.
— Дайте ми го.
Матлок измъкна химикалката си и записа номера на дървената полица под телефона.
— Мистър Матлок?
— Какво?
— Грийнбърг помоли също така да ви предам… че „градовете не умират, те вече са мъртви“. Това бяха думите му. „Градовете са мъртви“.
Двайсет и трета глава