Сега да се залавя с оставката. Отиде до сребристата гарафа на поличката при телефона, наля си чаша с вода и я изпи. Изгледа лавиците с томове правна литература, покриващи стените. Преброди огромния кабинет, като се мъчеше да състави писмото. Простичко или величествено? Нито едното, нито другото. Агресивно или отбранително? Пак нито едно от двете. Най-после му хрумна най-правилният тон. Предлагаше оставката си от поста главен прокурор под настоятелния зов на съвестта си. След дълбоки вътрешни колебания бе решил, че не може повече да поддържа позицията на администрацията относно 35-та поправка. Почувствувал, че ще задоволи по-добре исканията на съвестта и страната си, като подаде оставка и посвети усилията си, без да бъде принуждаван от никого, на борбата за блокиране на поправката. Ето, това щеше да бъде точният тон на писмото му.
Седна зад бюрото си, извади официална бланка и бързо отрази с думи оформилите се в главата му мисли.
След това реши, че вместо да изпрати до Белия дом писмото ръкописно, ще е по-добре да го отпечата на машина и да го подпише. Фотокопията, предназначени за средствата от информацията, ще бъдат по-удобни за репортерите, ако са отпечатани на пишеща машина. Да, ще го даде на Мериън да го напише, ще го подпише и ще поиска да му изработи фотокопия.
Препрочете писмото и се изправи, като се напрягаше да открие средства, за да го направи по-убедително. Кръстоса още веднъж кабинета си и накрая се оказа в съседната голяма зала за конференции. Обходи красивия червен килим и се спря пред рисувания портрет на Алфонсо Тафт, главен прокурор по времето на президента Юлисиз С. Грант. Учуди се защо, по дяволите, това нещо виси тук и реши да не забрави да се разпореди още утре портретът да бъде изхвърлен, но веднага се досети, че утре и той самият ще бъде изхвърлен. Продължи около грамадната маса за конференции, заобиколена от шестнадесет облицовани с червена кожа кресла, и се спря по средата на другата стена, изправен пред мраморния бюст на Оливър Уендъл Холмз.
Точно пред този бюст го откри секретарката му Мериън.
— Мистър Колинс — каза задъхано тя, — пристигна директорът Тайнън и иска да ви види.
— Тайнън? Тук?
— Да, чака в приемната.
Колинс беше слисан. Това беше съвсем неочаквано. Нито веднъж през времето на краткото пребиваване на Колинс на тази служба Тайнън не бе посещавал правосъдието.
— Кажи му да влезе.
Питаше се какво означава всичко това. Едно беше сигурно: Тайнън е последният човек, когото би желал да види днес. Изчака влизането му с антипатия.
Видя огромното туловище на Върнън Т. Тайнън, изправено пред вратата на залата за конференции. Директорът, навлякъл върху мускулестото си тяло двуредно моряшко сако, се доближи до него. Свадливите черти на лицето му, постоянно намръщено, не говореха нищо за целта на посещението. Като стигна до Колинс, той каза:
— Съжалявам, че нахлувам при теб по този начин, но боя се, че е много важно. — Той потупа чантата под мишницата си. — Тук има нещо, което трябва да разискваме заедно, и то веднага.
— Добре. Да отидем в моя кабинет.
Тайнън не се помръдна.
— Мисля, че не е необходимо — каза той с равен тон, а после огледа залата за конференции. — Струва ми се, че тук е по-добре. Не бих искал никой да чуе за какво говорим. Допускам, че и ти не би желал.
Колинс разбра намека му.
— Върнън, не съм монтирал в кабинета си подслушвателна уредба. Нямам практика да записвам думите на посетителите си.
— Тогава губиш много — почти изгрухтя Тайнън и хвърли чантата си върху огромната маса встрани от креслото за председателствуващия. — Да сядаме. Каквото имам да говоря, няма да отнеме много време.
— Обхванат от досада, Колинс седна на председателското кресло, премести го малко настрана от директора и седна. Докато чакаше, той извади пакетче цигари, предложи на Тайнън, но получи отказ, взе една за себе си и запали. След като подръпна два пъти, притегли пепелника до себе си и запита:
— Е, на какво дължа честта за тази визита?
Тайнън разпери пръстите си върху масата.
— Ще говоря направо. Бях преди малко при президента. Разбрах, че малко преди това ти си го посетил. Научих, че имаш намерение да подадеш оставка, а също така и причините за това.
— Ако знаеш причините, защо да се впускаме отново в тях.
Тайнън се изтегна назад в креслото си, огледа Колинс от горе до долу и поклати глава.
— Това е било глупаво от твоя страна — каза той с изкривено в грозна усмивка лице. — Да се опитваш да издействуваш уволнението на Върнън Т. Тайнън е съвсем глупава работа. Считах те за по-умен човек.